— Първо — започна пълководецът, — ще повторя за всички ви каквото казах при портата по-рано днес. Сенедай ще постъпи точно както ни заплаши. Но май няма значение, защото ако не съм се заблудил за решимостта на седящите около тази маса, готови сте да го предизвикате. Не бих очаквал друго от вас.
И Барас долавяше непреклонността на Съвета. Той обаче беше изненадан донякъде — състраданието беше присъщо на всички тук. Само че не го бяха подлагали на изпитание в толкова тежки моменти…
— Второ — продължи Кард, — можем да попречим на когото и да било да види с очите си тези убийства. Бездруго малцина имат достъп до стените заради опасността от обстрел, а от никоя сграда, дори от Кулата, не се вижда подножието на стените. Ще имаме възможността дори да отречем, че навън се случва нещо.
— Това е недопустимо! — озъби се Вилиф.
— Само казах, че е възможно — вдигна рамене пълководецът.
— Ще им попречим да видят, но не и да чуят. А когато Сенедай умъртвява по сто, после и по сто и петдесет души наведнъж, писъците им ще кънтят навсякъде в Школата. Помислете какво ни чака, ако бегълците от града, приютили се при нас, открият истината по този начин.
— Бих се учудил, ако още сега не са плъзнали слухове — намеси се Кордолан. — Не искам да обидя войниците ви, генерале, но поне десетина от тях чуха първите заплахи на Сенедай. В такива случаи хората не си мълчат.
— Уверявам ви, че не си затварям очите за техните слабости — отвърна Кард.
— Значи остана последният въпрос — изрече Керела. — Как ще оправдаем отказа си да се предадем?
И отново никой не искаше да погледне към останалите, а Кард наруши неловкото мълчание.
— Откажем ли да се предадем, всички ще разберат недвусмислено, че в края на краищата за нас магията е по-важна от човешкия живот. Трудно е да оправдаем такава позиция. Богове, та аз не съм маг и едва се примирявам с това! Но още не сме говорили какво ще се случи, ако направим другия избор. Да обречем Школата е неправилно не само заради равновесието в Балея, а заради участта на мнозина хора и елфи. Оставим ли се на волята на Сенедай, всеки маг ще бъде убит, останалите пък ще бъдат поробени. Лично аз предпочитам смъртта пред такова живуркане.
— Има още нещо — каза Торвис и по старческото му лице нямаше и помен от привичната жизненост. — Нашите гости тук, както Керела реши да ги нарече веднъж, са безсилни да ни заставят да премахнем Покрова. Дори да ни изколят, няма значение. Не се ли съгласим да го премахнем, Покровът ще остане около стените петдесет дни, а после Хейла несъмнено ще ни навести повторно.
Кард завъртя глава.
— Ще възразиш ли? — троснато попита Торвис. — Само напомням фактите.
— Да, ще възразя. — Пълководецът бутна стола си назад и закрачи бавно около масата, а погледите на останалите го следяха напрегнато. — Така се стига до раздори. Ако им натяквате „нищо няма да променим, дори да ни убиете“, направо ще подтикнете хората да направят точно това, защото ще чуват как близките и приятелите им умират зад стените. Ще поискат да ви застигне същата участ. Щом държите съгражданите ни да са на наша страна по-дълго, убедете ги, че каквито и страдания да причиняват западняците извън Покрова, ще бъде още по-страшно, ако се предадем. Обяснявайте им неуморно що за живот ще бъде техният, когато ги поробят Сенедай и неговото племе. Напомняйте им, че от Дордовер ще ни се притекат на помощ, но никога не споменавайте, че правите всичко, за да съхраните магията на Джулаца. Искайте съгласието им, не ги поставяйте пред свършен факт.
— Защо не опиташ ти, щом ги познаваш толкова добре? — сопна се Вилиф.
Кард спря срещу Барас.
— Добре. Аз ще се заема с това.
Пленниците зидаха нови укрепления пред входа на Подкаменния проход и издигаха нови дървени стени около градчето, а Тесая чакаше.
Нямаше време за губене. Дарик и Гарваните, а и отрядът от страшилища идваха на изток, готови за нови битки. Трябваше да им попречи да обединят силите си с останалите на юг войски, с Школите и преди всичко с Корина.
Знаеше, че четири дни не са чак толкова много, но бе очаквал владетелят Таоми да е недалеч от прохода, защото не се е натъкнал на упорита съпротива в по-рядко населените земи на юг. Сенедай сигурно си имаше доста по-големи неприятности с Школите.
След третото утро отделяше по няколко часа да се взира в навъсеното небе. Повече гледаше на юг и този следобед търпението му бе възнаградено. Една-единствена птица високо под облаците. Вождът проследи полета й от наново построената южна наблюдателница.
Това определено беше една от неговите птици. Щом птицата наближи, Тесая върза зелено-червения знак на китката си и бавно размаха ръка над главата си. Крилете на дребната сивкава лазаркиня изпърхаха, когато кацна на парапета. Вождът взе птицата и внимателно я опря в гърдите си с едната ръка, а с другата откачи калъфчетата за съобщения от крачетата й. После я пусна да прелети до птичарника над странноприемницата, за да си почине и да се нахрани.