Затова го придружаваха само деветдесетимата Закрилници, когато доближи укрепленията пред западния край на Подкаменния проход. Там се бяха разположили поне хиляда и петстотин западняци, обаче Стилиан не си позволяваше излишни опасения. Предполагаше, че при сблъсък ще ги накара да се предадат или ще си пробие път, но бе дошъл не да се сражава, а да уговори бърз преход на изток и да обещае нещо, което нямаше да дочакат от него. Помощ.
Забеляза суетене на площадката по цялата дължина на недостроената дървена стена. Разнесоха се викове, мнозина опънаха тетивите на лъковете си, разлаяха се кучета. Заповядаха му да спре и той се подчини. Все по-мъждивата светлина в късния следобед хвърляше отблясъци по лъскавите маски на Закрилниците, чието видимо хладнокръвие смущаваше западняците.
Стилиан наблюдаваше как в гарнизона бе възстановено някакво подобие на ред. Някой прекрати трескавата подготовка за набег извън стената, от настръхналото гъмжило излезе мъж, придружен от още четирима. Вървеше решително и застана на броени крачки от предната редица Закрилници. Две дузини маскирани глави се извиха недоловимо, за да не изпускат от погледите си западняка и охраната му. Не посягаха към оръжията, но се напрегнаха за бой.
Мъжът заговори на племенно наречие, произнасяше думите рязко и бързо, но уверено.
— Навлязохте неканени в земи, които принадлежат на обединените племена. Кажете какво ви води насам.
— Съжалявам за внезапната си поява — отговори Стилиан. Позабравил наречието, той се опитваше да говори просто, за да бъде разбран. — Преди да кажа причината, ще попитам с кого беседвам.
Западнякът кимна сдържано.
— Щом знаеш езика ни, заслужаваш поне малко уважение. Името ми е Риасу. Искам да чуя твоето.
— Аз съм Стилиан, Господарят на Ксетеск. — Стилиан не уточни, че титлата му е остаряла с няколко дни. — Ти ли си старшият тук?
Риасу кимна отново.
— Командвам повече от две хиляди племенни бойци, които преграждат пътя на враговете към прохода. А както изглежда, ти си от враговете ни.
— Известно ми е колко умели бойци сте — изрече Стилиан в търсене на подобаващи думи. — Но вече нямате магия. Аз ще ви я дам.
Риасу се разсмя.
— Твоята магия не ни е нужна. Тя е зло, което трябва да бъде премахнато. Заедно с теб.
Стилиан не трепна.
— Знам, че се боите…
— Не се боя от нищо — неприязнено заяви западнякът. Стилиан вдигна ръка в помирителен жест.
— Познавам вашите… вярвания. Но чуй истината — вашите стрели няма да навредят нито на мен, нито на моите войници. Опитайте.
Вече бе издигнал въздушен щит над отряда си, Риасу обаче завъртя глава.
— И аз познавам вашата магия. Можеш ли да ме убедиш да не поискам главата ти?
— Кой предвожда армиите ви на изток?
— Владетелят Тесая.
— Искам да говоря с него.
— Ако те пусна да минеш — напомни Риасу. — Но нямам такова желание. Кажи защо си дошъл.
Стилиан прецени, че щом Риасу не заповяда незабавна атака, явно беше предпазлив и се страхуваше от мощта на магията, както и от очевидната заплаха, скрита в Закрилниците. Безпокоеше се обаче, че този незначителен вожд може да не го разбере, а не биваше да губи Закрилници от тази страна на прохода.
— Нека седнем до огън, за да поговорим и да хапнем — предложи доскорошният Господар на хълма. — Тук, на ничия земя.
— Така да бъде.
Риасу закрещя заповеди към хората си пред портата на стената. Те се разтичаха и донесоха дърва, котел и храна, а охраната на вожда стана по-многобройна. Скоро водата къкреше над пламъците. Без да търсят удобства, Риасу и Стилиан седнаха на земята от двете страни на огъня с по десетина стражи зад всеки. Другите Закрилници се отдръпнаха на същото разстояние, което делеше огъня от стената.
За Стилиан предпазните мерки бяха забавни. Риасу не подозираше за мигновеното пълно разбирателство между Закрилниците. Ако разговорът завършеше с враждебност, вождът и телохранителите му щяха да бъдат посечени още преди откъм укрепленията да се втурнат други бойци. Но щом на вожда така му харесваше, Стилиан беше склонен да отстъпи.
С чаша вино и парче варено месо в ръцете Риасу подхвана:
— Няма да кажа, че се радвам на тази среща, но няма и да пропилявам живота на войниците си в безсмислена битка. Това е едно от нещата, на които Тесая ни научи… — … но не предотврати огромните ви загуби в Джулаца — подхвърли Стилиан.
Предпочете да запази разсъдъка си бистър и отпиваше от гореща билкова отвара. С леко заклинание откри, че е безвредна въпреки горчилката.
— Не съм получавал такива вести.