— Аз обаче ги получих. — Усиленото от магията зрение на Стилиан проникваше през пламъците и сумрака. Лицето на западняка помръкна за миг. — Нямате полза от своята нетърпимост към магията. Мразите я, защото не я разбирате. Иначе щяхте да признаете, че може да ви помага.
Риасу се подсмихна.
— Едва ли. Ние сме народ от бойци. С вашите хитрини сте способни да убивате, да осакатявате и да виждате надалеч, но накрая ще ви покорим.
Стилиан въздъхна. Разговорът се въртеше в кръг.
— Но ти каза, че не би пропилял безсмислено живота на бойците си. Ако не ме изслушаш, тъкмо до това ще стигнем накрая.
Стилиан прокле оскъдните си знания в това наречие. Трудно можеше да убеди вожда, значи се налагаше да му отвори очите по най-грубия начин, за да мине през прохода.
— Добре, нека чуя какво предлагаш — каза Риасу, без да проличи дали е проумял какво се крие в думите на събеседника му.
— Съвсем просто е — искам по-бързо да се върна в своята Школа. Вие желаете да унищожите магията. Помогнете ми за моята цел, а аз ще ви помогна за вашата, ако оставите на мира само моята магия.
— Заклели сме се да заличим всякаква магия — сви рамене Риасу. — Защо да се пазарим с теб?
— Никога няма да заличите магията — натъртено заяви Стилиан. — Докато има дори един маг, ще има магия. Той може да обучи и други. А вие никога няма да превземете Ксетеск.
— Колко си самоуверен… Но какво ще стане, ако умреш тук, още сега?
Стилиан разтри слепоочията си. Какво друго можеше да очаква, освен този сляп и войнствен инат? Въпреки всичко започваше да се дразни.
— Не можеш да ме убиеш тук. Не ти стигат силите. Западнякът се наежи.
— Осмеляваш се да ме предизвикаш в собствените ни земи?
— Не — засмя се Стилиан. — Казвам ти истината.
— Две хиляди бойци — напомни Риасу и посочи с палец укрепленията зад себе си.
— Знам. Вашите вярвания… — Как му липсваше думата „невежество“! — … за магията заслепяват очите ти за истината. Моите воини са по-малко от сто, но ако битката с вас беше неизбежна, нямаше да се тревожа кой ще победи. И те носят магията в себе си. Видиш ли ги да се бият, ще разбереш.
— Можем да ви погубим до последния човек.
— Добри бойци сте, но нямате силата на магията. Не искам да се сражаваме. Позволи ми да говоря с Тесая.
Риасу изпъна показалец нагоре.
— Искам да се убедя в правотата ти. Един от маскираните ти воини срещу двама от моите бойци.
— Неравен бой — поклати глава Стилиан. — Защо да проливам кръвта на твоите хора?
— Тогава ти избери каква да бъде схватката.
— Един от моите срещу четирима от твоите, с оръжие или в ръкопашна схватка. Но няма да се зарадвам на тази гледка.
— Четирима ли? — изви вежди вождът. — Аз обаче искам да видя това. И нека бъдат въоръжени. Истински бой. — Изви глава наляво и заповяда нещо на един от телохранителите си, който изтича към портата. — Избери своя боец.
— Наистина ли го искаш? Това ще е напразна смърт — изкриви устни Стилиан.
— Ти го казваш.
— Както предпочиташ…
Стилиан се надигна, без да погледне храната. Може и да беше неизбежно, но дали Риасу щеше да приеме резултата от схватката с обида или страхопочитание? Повика най-близкия Закрилник.
— Изберете един от вас, който е готов да се бие. Сега не защитавате живота ми, а доказвате силата ни. Нека всичко свърши бързо и кърваво. Разбра ли ме?
— Да.
— Много добре. Кой ще се бие?
Закрилникът помълча миг-два, докато безмълвно се съветваше със събратята си.
— Сил.
— Дайте му своята мощ и зоркост. Нека се бие безмилостно. Не искам никакви грешки.
— Ще бъде изпълнено.
Сил излезе пред основната част на отряда, която бе отстъпила от огъня. Стигна до светлината и абаносовата маска отрази жълтите пламъци. Очите зад нея бяха безстрастни, впили поглед в четиримата западняци, които се подпираха на оръжията си.
Стилиан отново застана срещу Риасу, който тънеше в съмнения, но избраните бойци очевидно не се колебаеха. Двама от плещестите мъжаги, облечени в мъхнати кожи и с железни шлемове на главите, носеха тежки мечове, другите двама — двуостри брадви. Разпръснаха се в полукръг, щом Сил ги доближи с меч в лявата ръка и брадва в дясната.
Закрилникът, покрит с дебела кожена броня и плетена ризница, беше висок много над шест стъпки и се извисяваше над противниците си, но и техните набити тела пращяха от сила. Той спря, навел оръжията надолу и встрани.
— Още можеш да запазиш живота на тези хора — предупреди Стилиан.
Вождът се подсмихна и завъртя глава.
— Те сами ще си го опазят. Бийте се!
Западняците обкръжиха Закрилника. Сил не помръдваше, дори не погледна двамата, дебнещи го в гръб. Следеше внимателно бойците, които пристъпяха към него с леко присвити крака, хванали здраво брадвите си. По уговорен предварително знак един от мечоносците се хвърли към широкия гръб на Сил. Закрилникът отби с нисък удар на брадвата, но нито се обърна, нито направи крачка. Нападателят се отдръпна и дебненето продължи.