Накрая Дензър неохотно се съгласи с първия план на Илкар, но Хирад още се тревожеше. Тъмният маг не можеше да се справи със себе си и Илкар щеше да бъде в голяма опасност, когато се качат на наблюдателницата.
Трябваше да изчакат със саботажа, докато не си присвоят достатъчно голяма лодка. Все пак не се отказаха, Знаеха колко неотложна е главната им задача, но всички — и най-вече Илкар — се бяха настървили да прекъснат снабдяването на войската, застрашила Школите.
Спуснаха се по стръмен, но устойчив склон и се добраха до подножието на отвесните скали край водата. Внимаваха да остават в сенките, докато брегът се извиваше плавно към западняшкия лагер. Накрая Троун реши да спрат, за да не ги съзрат часовите. Оставаха малко повече от стотина крачки до първите палатки.
— Броим до триста и навлизаме след вас, ако не чуем преди това, че става нещо лошо — напомни върколакът. — Знаете къде ще се съберем отново. Готови ли сте?
Илкар кимна, Дензър вдигна рамене.
— Хайде да свършим тази работа най-сетне. Хирад навъсено се вторачи в него.
— Съсредоточи се. И с най-дребния пропуск може да си докарате белята.
— Не съм изгубил нито зрението си, нито разума… — намръщи се Дензър.
— Само дето не знаеш какво искаш — промърмори Илкар. — … нито пък уважението към своите приятели — довърши изречението тъмният маг, впил поглед в него.
— Радвам се да го чуя. Да вървим.
Двамата занареждаха тихо словата на заклинанието, дланите им се плъзгаха нагоре-надолу покрай телата. Дензър кимна отсечено, направи крачка и изчезна. След миг и Илкар се изгуби от погледите на останалите.
— Богове, дано не ме подведе… — въздъхна Хирад.
— Няма — обеща Ериан. — Поне не е глупак.
— Затова пък е упорит, несговорчив и вкиснат — изреди варваринът.
— Никой не е съвършен — усмихна се насила тя. Както се бяха разбрали, Илкар вървеше отпред, Дензър го следваше, пъхнал пръст под колана му, за да не се изгубят взаимно. Заклинанието обаче не заглушаваше звуците и елфът внимаваше да стъпва по гола земя, вместо да гази през високата до кръста трева, растяща на туфи.
— Започнем ли да се катерим по стълбата, не спирай — напомни Дензър.
— Няма — малко сопнато отвърна Илкар. — Известно ми е как действа заклинанието. А ти говори по-тихо.
— С удоволствие — изсъска тъмният маг.
— Какво става с теб, по дяволите?! — прошепна елфът, забравил гнева си.
— Не би ме разбрал.
— Нищо, опитай да ми обясниш.
— После.
В лагера беше тихо, когато доближиха крайните палатки около огнищата. Двамата забавиха крачка още малко. Зад най-близкото платнище някой похъркваше. Другаде изцвили кон, вятърът носеше тежката миризма на свинарник, опъваше въжета и подхвърляше откъслечна дума от разговор на кула или край големия огън.
Илкар умуваше над задачата си, докато мълчаливо доближаваха северната кула, висока двайсетина стъпки. Тя се състоеше от четири дебели стълба, вкопани дълбоко и укрепени с трамбован около тях чакъл. За здравина между стълбовете бяха заковани диагонални опори. Под навеса на площадката стояха на пост двама западняци. На една от гредите висеше хлопатар с привързан език, за да не го разлюлее вятърът или случайно побутване.
— Не забравяй — в гърлото или през окото направо в мозъка — прошепна Дензър. — Не бива да рискуваме някой от тях да извика.
— Знам — увери го Илкар, но стомахът му се свиваше на топка.
Той бе свикнал да убива с меч или нападателни заклинания, за пръв път се промъкваше така.
Стълбата бе закована откъм лагера, а двамата скучаещи часови се облягаха на външния парапет, мълчаха или разменяха по някоя дума.
Илкар се хвана за страничните пръти на стълбата, като се постара да не прекратява движенията си нито за миг. Каза си, че някой от воините в отряда трябваше да свърши тази работа, но те не владееха заклинанието.
На пет стъпенки от площадката късметът им изневери. Още суровото дърво проскърцваше. Елфът понечи да се придърпва по-бавно, но беше неизбежно над него да се надвеси главата на сепнат часови, който се взираше с недоумение в мрака и не откриваше нищо.
Илкар усети как Дензър се хвана за стъпенката, от която току-що бе вдигнал крак. Не биваше да са толкова близо един до друг, но другият маг под него не забелязваше опасността.
„Отдръпни се“ — безмълвно внушаваше елфът на западняка, без да спира. Ако станеше още по-муден, онзи горе би го видял и тогава всичко щеше да свърши. „Отдръпни се!“ Опитваше се да стъпва в самия край на напречниците, но пак се чу скърцане и за Илкар звукът беше оглушителен. Западнякът се провеси през парапета, вторачи се още по-неспокойно. Знаеше добре какво чува, но се обърка, защото не виждаше това, което очакваше.