Пленниците надигнаха глас в нестроен хор, завършил с тъничкото „И аз!“ от детска уста. Магът пак впи поглед в Сенедай.
— Думите се гърчат в устата ти като червеи в разложен труп. Ти заповяда да бъдем убити, ти си палачът на пленници. Джулаца има правото да се брани, а твоето гнусно изнудване ще навлече смърт и на теб, и на сънародниците ти. Но ние няма да те зарадваме с молби да ни пощадиш.
— Други ще го направят… — процеди с омраза вождът и Барас разбра, че магът постигна победа, макар и мимолетна.
— Пуснете всички! — властно изрече старецът. Сенедай нямаше избор. Махна с ръка отегчено и бойците му пуснаха ръцете на пленниците. Никой не се втурна да бяга и западняците ги зяпаха стъписано. Малцина от тях бяха разбрали по някоя дума от разговора на своя вожд с мага.
— Ще застанем един до друг, хванати за ръце. Задните редици пристъпиха безмълвно напред. Барас едва издържаше, но всяка слабост щеше да е недостойна за изумителната доблест, на която стана свидетел. Тя щеше да смути Сенедай по-силно от всеки напразен опит да се борят за живота си или да избягат. Поне сега щеше да разбере какъв е духът на хората от Джулаца.
Всичко замря под стената. Петдесет жители на града стояха на крачка от Покрова, лицата им — застинали от ужаса на неизбежната смърт и от злото, което излъчваше творението на демоните. Отзад Сенедай и бойците му гледаха неуверено — целта им щеше да бъде изпълнена, но не както очакваха.
В средата магът държеше за ръка дете и друг старец. Поглед към стената.
— Керела и Барас, Кард, тази саможертва е чест за нас. Постарайте се да не е напразна.
— Няма да бъде напразна… — пресекна гласът на елфа.
— Теопа… — изрече печално Керела, — името ти ще остане вечно в паметта на всички магове от Джулаца.
— Нека пристъпим към славата! — извиси глас Теопа. — Боговете ще ни се усмихват, а демоните ще се смилят над душите ни.
Погледът му обаче издаваше благата лъжа. Момиченцето до него заплака. Теопа се наведе и й прошепна нещо, което щеше да си остане тяхна тайна. Тя кимна и се засмя.
— Затворете очи и пристъпете заедно с мен! — разнесе се увереният му глас.
Петдесет души се свлякоха с отворени усти, мъчителните им писъци секнаха с изтръгването на душите.
Войник мина зад гърба на Барас и смънка нещо под носа си, но Кард го чу.
— Прибери се в казармата и не излизай! Не смей да говориш с никого. Лично ще реша как да постъпим с теб.
Пребледнял, войникът слезе по стъпалата.
— Не бъди суров с него — поклати глава елфът.
— Той те обвини в убийство!
— Прав е.
Пълководецът се изпречи пред него и го скри от погледите на западняците.
— Нито за миг не си позволявай да повярваш. Убиецът стои ей там, долу. И възмездието ще го застигне рано или късно.
Варас го помоли с жест да отстъпи встрани и извика:
— Владетелю Сенедай! Дано сънищата ти бъдат обременени от сенките на ада до края на краткия ти живот!
Вождът се поклони.
— Ще се върна по пладне и още от вашите хора ще умрат. Барас не можа да удържи желанието да изпепели западняка. Гласът на Керела му попречи да довърши заклинанието.
— Споделям омразата ти, но маната ще потъне безследно в Покрова. Нека запазим силите си, за да намерим начин да освободим и себе си, и пленниците. Да вървим, тепърва имаме да умуваме.
Висшата магьосница поведе плачещия елф по стълбата.
ГЛАВА 14
Нямаше избор — Тесая щеше да разбере, че той идва, но Стилиан беше склонен да плати цената и да поеме риска. Успя да убеди Риасу да го пропусне — обезсърчен от мощта на Закрилниците, вождът изпрати вестоносци на коне при своя повелител още преди пролятата кръв на четиримата западняци да е изстинала.
За Стилиан това бе убедително доказателство колко слаби са враговете поотделно, дори вождовете им. Е, почти всички. Имаше и неприятни изключения, например онзи, който ръководеше обсадата на Джулаца. А Тесая… Той се различаваше от останалите. Славата му се бе разнесла бързо и Стилиан беше убеден, че Тесая изобщо не би помислил да преговаря с него. Щеше или да му отреди бърза смърт, или по-вероятно да го използва като заложник.
Тъкмо на това разчиташе магът в опасната игра. Получи шанса си да мине бързо под централния хребет. Не тръгна с Гарваните, защото не им се доверяваше, пък и не го засягаше освобождаването на Джулаца. А пътят на храбрия Дарик през Гиернатския залив беше непоносимо бавен. Унижението да му отнемат властта над Ксетеск беше по-важно от всичко за Стилиан.