Вратата на пансиона на Бърт Нолан беше метална и боядисана в тъмносиво като подводница. Заприлича ми на вратите в затвора на Бен. Натиснах звънеца и зачаках. От отсрещната страна на улицата две момчета заинтригувано обикаляха с колелата си на бавни широки кръгове. Отново натиснах звънеца и потропах по металната врата, но ударите ми не отекнаха вътре. Зачудих се дали да не попитам момчетата има ли някого в пансиона, колкото да наруша тишината. Те тъкмо се приближиха до мен — „Какво търсите тук, госпожо?“ — когато вратата се отвори и на прага се появи дребно човече с бели маратонки, изгладени джинси и карирана риза. Размърда клечката за зъби в устата си, без да ме поглежда, разлиствайки списание за котки.
— Още не е отворено… — обаче замълча, като ме видя. — О, извинявай, скъпа. Това е мъжки хостел, трябва да си мъж и да си навършила осемнайсет.
— Търся баща си — казах проточено. — Ранър Дей. Вие ли сте управителят?
— Да! Управител, счетоводител, свещеник, чистач — отвори вратата той. — Бивш алкохолик. Бивш комарджия. Бивш хаймана. Бърт Нолан. Това място е мое. Влизай, миличка, как ти беше името?
Отвори вратата и аз се озовах в стая, пълна с койки, от чийто под се носеше силен мирис на белина. Дребничкият Бърт ме поведе покрай редиците легла, всяко още с вдлъбнатина от нощта, към канцелария голяма колкото за него, колкото за мен, с едно малко бюрце, кантонерка и два сгъваеми стола, на които седнахме. Флуоресцентната светлина не щадеше лицето му, което се оказа осеяно с тъмни дълбоки пори.
— Между другото, не съм някаква откачалка — размаха той към списанието за котки. — Просто имам котка, а досега не съм имал. Засега не ми харесва особено. Би трябвало да се отрази добре на духа в хостела, ама засега само пикае по леглата.
— Аз имам котка — споделих и изненадах сама себе си с внезапния прилив на нежност към Бък. — Ако пишкат извън тоалетната си, обикновено са ядосани на нещо.
— Така ли?
— Да, иначе са много лесни за гледане.
— Хм — възкликна Бърт Нолан. — Хм. Значи търсиш баща си? Да, помня, че говорихме. Дей. Той е като повечето мъже тук — доволен е, че има кой да се погрижи за него след щуротиите, които е сътворил у дома. Обикновено е свързано с пари. Или с липсата на пари. Никакви пари, твърде много алкохол. Не изважда на показ най-доброто у човека. Ранър. Хм.
— Писа ми, че пак е тук.
— Искаш да го прибереш у дома и да се грижиш за него ли? — попита Бърт. Очите му бяха черни и искряха, като че ли беше казал някоя шега.
— За това не съм сигурна. Искам само да го видя.
— Ами добре. Въпросът беше подвеждащ — хората, които твърдят, че искат да открият някого от моите гости, за да се погрижат за него, никога не го правят. — Нолан помириса върховете на пръстите си. — Вече не пуша, обаче понякога проклетите ми пръсти пак миришат на тютюн.
— Той тук ли е?
— Не е. Пак изчезна. Тук не допускам пияници. Съвсем наскоро получи трети удар.
— Каза ли къде отива?
— О, миличка, не раздавам адреси. Просто не го правя. Установих, че това е най-добрият начин да се справям с всякакви запитвания. Обаче ти ми се струваш свястна жена, затова знаеш ли какво…
— Бъъъърт! — разнесе се вой някъде отвън.
— А, не обръщай внимание, някой от хората ми се опитва да се прибере по-рано. И на това се научаваш: никога не пускай никого по-рано, никога. И никога не пускай някого късно.
Беше изгубил нишката на мисълта си и ме гледаше очаквателно.
— Какво щяхте да ми кажете? — подсетих го.
— Моля?
— Как ще ми помогнете да намеря баща си?
— А, да. Може да оставиш писмо за него при мен.
— Господин Нолан, вече съм го нравила. Затова съм тук. Наистина трябва да го намеря, на всяка цена. — Усетих, че съм заела позата на Ранър — с длани върху масата, готова да скокна, ако се ядосам.
Нолан взе една пластмасова фигурка на стар оплешивяващ мъж, разперил отчаяно ръце, но не можах да прочета думите в основата. Бърт, изглежда, черпеше утеха от нея. Изпусна рязка въздишка между едва раздалечените си устни.
— Е, миличка, ето какво ще ти кажа, той може и да не е тук, обаче знам, че още е в Лиджъруд. Един от моите хора го видял снощи пред „Кунис“. Спотайва се някъде, но е тук. Просто се подготви да се разочароваш.