— От какво да се разочаровам?
— От какво ли не.
Когато Бърт Нолан стана да ме изведе от канцеларията си, той застана с гръб към мен и аз тутакси грабнах статуетката му. Обаче се накарах да я върна обратно и вместо нея задигнах един молив и пликче с пържени царевички. Напредък. Сложих ги до себе си в колата, докато карах към най-близкия бар. „Кунис“.
„Кунис“ не се беше поддал на темата за Дивия запад. Заведението се гордееше със статута си на съвременна дупка. Три сбръчкани лица ме изгледаха, когато отворих вратата. Включително барманът. Поръчах си бира, мъжът ме сряза, че трябва да види шофьорската ми книжка, вдигна я към светлината, после я смъкна надолу до корема си и изсумтя, като не можа да докаже, че е фалшива. Отпих и седнах, дадох им време да свикнат с присъствието ми. После заговорих. Щом чуха името на Ранър, присъстващите се оживиха.
— Негодникът ми открадна три каси бира — каза барманът. — Отишъл отзад посред бял ден и просто ги свалил от пикапа. А колко пъти съм му давал да пие безплатно.
Мъжът на средна възраст през два стола ме стисна твърде силно за ръката и каза:
— Проклетият ти баща ми дължи двеста долара. И си искам обратно косачката. Кажи му, че го търся.
— Знам къде можеш да го намериш — осведоми ме възрастен мъж с брада като на Хемингуей и тяло на момче.
— Къде? — попитаха всички в един глас.
— На бас, че живее с останалите клошари на открито до сметището за промишлени отпадъци. Само да ги видите — добави той по-скоро към бармана, отколкото към мен, — като в бедняшките квартали от времето на Депресията е: огньове на открито и бараки.
— Защо някой ще живее на сметището? — сряза го барманът.
— Защото там със сигурност няма да отиде никой от властта.
Всички се засмяха гневно.
— Безопасно ли е да се ходи там? — попитах. Представях си варели с токсични отпадъци и отровнозелена мътилка.
— Разбира се, ако не пиеш водата и не си скакалец.
Извих вежди.
— Всичко е напоено с арсеник. Това е старо сметище за отрова за скакалци.
— И смотаняци — додаде барманът.
Бен Дей
2 януари 1985 г.
20:38 ч.
Потеглиха към града, започна да прехвърча сняг, а Бен си спомни, че колелото му е останало пред склада и вероятно вече са го задигнали.
— Ей! — провикна се той към предната седалка. Трей и Диондра си говореха, но той не ги чуваше заради музиката, която гърмеше по радиото като дране на ламарина: уииии-уииии-уиии. — Може ли да се отбием през склада съвсем за малко, да си взема колелото?
Трей и Диондра се спогледаха.
— Не — ухили се Диондра, после и двамата се засмяха. Бен се облегна за секунда, след това отново се приведе напред.
— Сериозно ви казвам, трябва ми.
— Забрави, пич. Няма го — каза Трей. — Не можеш да оставяш такива боклуци пред склада.
Поеха по Булард авеню, главната улица на града, където както обикновено не се случваше нищо. Закусвалнята за хамбургери приличаше на яркожълта диорама на няколко яки момчета с мацките им, впити един в друг. Магазините бяха тъмни и дори барът като че ли не беше отворен — само в единствения триъгълен прозорец отпред се виждаше съвсем бледа светлина. Самата врата беше боядисана в тъмносиньо и през нея не се виждаше нищо.
Паркираха отпред, докато Диондра си допиваше бирата, а Трей я грабна от ръката й и пресуши кутийката — бебето няма да има нищо против. На тротоара някакъв възрастен мъж с лице, същинска мрежа от бръчки, и с нос и уста като глинени ги изгледа намръщено и влезе в бара.
— Да тръгваме — подкани ги Трей и тръгна да излиза от пикапа. После забеляза, че Бен се колебае и още седи отзад с ръце върху коленете, затова пъхна глава отново вътре и се ухили с деловата си усмивка: — Не се притеснявай пич, с мен си. Много пъти съм пил там. Пък и то е, все едно отиваш да видиш баща си в службата.
Диондра опипа твърдите си къдрици — нейният вариант на това да прокараш пръсти през косата си — после двамата последваха Трей вътре. Диондра беше с нацупени устни и с онзи неин секси сънлив поглед, все едно я събуждаш тъкмо когато те е сънувала. Редом до нея Бен както обикновено се чувстваше върлинест и прегърбен и буквално тътрузеше крака.
В бара беше толкова задимено, че Бен се задави още с влизането, а Диондра вече беше запалила цигара, небрежно отпусната до него, като че така изглеждаше по-голяма. Някакъв нервен тип с коса на неравни участъци като птица, която си сменя перата, тутакси отърча при Трей с наведена глава, прошепна му нещо в ухото, Трей кимна и засмука устните си към зъбите със сериозен и притеснен вид. Бен си помисли, че този тип може би е управителят и се опитва да ги изгони, защото Диондра може и да изглеждаше по-възрастна заради многото грим, обаче Бен със сигурност не изглеждаше по-голям. Трей само потупа типа по гърба и каза нещо от сорта на: „Не ме карай да го гоня, човече“, а онзи нервният се ухили широко, засмя се и каза: „Не, не, не се притеснявай за това, изобщо не се притеснявай“, на което Трей отговори: „Неделя“, подмина го и се запъти към бара, където поръча три бири и един шот ликьор „Садърн Камфърт“ и го изгълта на екс.