Барманът също беше възрастен мъж с прошарена коса. Смешна работа, колко си приличаха тези типове, все едно животът е толкова труден, че заличава чертите им, премахва всичко отличително. Барманът изгледа многозначително Бен и Диондра — „да си знаете, ясни сте ми“, такъв поглед — но въпреки това им даде бирите. Бен се извърна с гръб към бара, за да пие своята, защото усещаше погледа на Трей върху себе си — търсеше за какво да му се подиграе.
— Виждам го, виждам Ранър — оповести Диондра и преди Бен да смогне да я попита как така го нарича по име с такава лекота, Трей се провикна:
— Ей, Ранър, я ела насам!
И Ранър доби същия неспокоен невестулчи вид като първия тип.
Приближи се на големи крачки, пъхнал ръце в джобовете, ококорил пожълтелите си очи.
— Просто нямам, човече, нямам. Опитах се да посъбера нещо преди малко, обаче просто… Щях да дойда да те потърся, сам дойдох в бара, а дотогава мога да ти дам последната трева…
— Поздрави Диондра — каза Трей.
Ранър се сепна, после се усмихна:
— А, здрасти, Диондра, еееей, сигурно съм пиян да не те позная! — Престори се, че жуми с едното око, за да я огледа по-добре, и леко се подрусна на върховете на пръстите на краката си. — Ей, ама наистина съм направо кривоглед от пиячка, понеже съм адски притеснен за това положение.
— Ранър, я виж кой седи до Диондра.
Бен едва-едва извърна лице към него, опитваше се да измисли какво друго да каже, освен „Здрасти, татко“, обаче не можеше, затова просто си седеше и чакаше да се случат неизбежните гадости.
Ранър се взря в сумрака на бара, но не позна Бен.
— Здрасти… — поздрави неопределено, после попита Трей: — Братовчед ли ти е? Не виждам добре нощно време, трябват ми контактни лещи, обаче…
— О, боже! — възкликна Трей и се наклони назад, уж се смее, обаче изглеждаше бесен. — Погледни по-добре, задник.
Бен не беше сигурен дали от него се очаква да се покаже по-добре, като момиче, което се надява на целувка. Остана да седи сковано, вперил поглед в тъмната си коса в едно старо огледало на далечната стена, докато Ранър се приближаваше към него с протегната ръка, сякаш в някоя приказка, като че ли Ранър беше трол, а Бен — страховито съкровище. Продължи да се приближава, спъна се в стъпалото на Бен, а когато го погледна в очите, изквича:
— Аууу! — и се напрегна още повече. — Ама косата ти не е червена.
— Помниш ли сина си? Това е синът ти, нали, Ранър?
— Да, синът ми е! Здрасти, Бен. Ама не съм виновен, косата ти не е червена. Дори не знаех, че познаваш Трей.
Бен сви рамене и проследи с очи в огледалото как отражението на Ранър се отдалечава от него. Зачуди се колко ли пари дължеше Ранър на Трей, защо самият Бен се чувстваше като жертва, за която искат откуп — не че Ранър щеше да се загрижи, ако наистина беше така. Запита се също доколко случайно е това посещение. Изглеждаше като спонтанно хрумване, но Бен допускаше, че така или иначе, тази вечер в крайна сметка щяха да се озоват тук.
— Не разбирам, Ранър — продължи Трей малко по-силно от кънтрито, което звучеше. — Твърдиш, че нямаш пари, Бен твърди, че си без пари, обаче само преди няколко седмици имаше огромни запаси от трева.
— Не беше хубава трева. — Той завъртя рамото си към Трей и изключи Бен от разговора, стрелна го с поглед и се опита да избута Трей към средата на помещението, като се приближава все повече и повече към него. Трей обаче не помръдна и накрая каза:
— Дръпни се от мен, човече. — И Ранър се върна назад.
— Да, не беше хубава, прав си — продължи Трей. — Обаче я продаваше на такива цени, все едно е.