— Ей, татко — повика го той и Ранър се обърна, ядосан, че Бен е още тук. Точно тази досада събуждаше желанието на сина му да принуди баща си да го уважава. Преди долавяше тих дружелюбен звън — онази дума, „приятелче“ — и искаше това да се върне. Представи си само като бърза светкавица как двамата с баща му седят на бара и изпиват няколко бири заедно. Само толкова искаше от него — само да обърнат по някоя бира заедно от време на време. — Исках само да ти кажа нещо. Може пък да се зарадваш, знам ли… — ухили се Бен, просто не се сдържа.
Ранър само си седеше със сънлив поглед, безизразен.
— Ами… Диондра е бременна. Ние… аз и Диондра ще имаме бебе. — После по лицето му за пръв път плъзна широка усмивка, за пръв път му стана наистина хубаво, когато го изрече гласно. Щеше да става баща. Баща, на когото щеше да разчита едно малко същество, което щеше да го мисли за голямата работа.
Ранър наклони глава на една страна, вдигна небрежно бирата си и каза:
— Дано да е твое. Аз се съмнявам. — После обърна гръб на Бен.
Навън Трей изрита калника на пикапа и изкрещя със стиснати устни:
— Казвам ти, дано този дъртак пукне скоро, понеже ми дойде до гуша да се защитават един друг — според теб е въпрос на чест, е, не е, просто бели дъртаци се мъчат да се задържат на крака още малко, преди да започнат да се насират в гащите и да имат нужда от табелки с имената си, та да знаят кои са. Скапаният Уайти! — Изпъна пръст към Бен сред снега, който се сипеше навсякъде, по ризата на Бен и се топеше на тила му. — А твоят старец е пълен нещастник, ако си въобразява, че вярвам на тези глупости. Дано не си привързан към него, защото ми иде да го пусна в канала като лайно.
— Да тръгваме, Трей — подкани го Диондра и отвори вратата, за да влезе той на задната седалка. — Баща ми си идва другата седмица, така че бездруго ще съм мъртва.
На Бен му идеше да се цапардоса. Единственото, което не биваше да казва, а той го изтърси точно пред Ранър. Толкова се вбеси, че когато седна на задната седалка, започна да я налага сляпо с юмруци и от устата му се разхвърча плюнка: мамкамумамкаму, риташе седалката, блъскаше кокалчетата на пръстите си в покрива на колата, удряше главата си в стъклото на прозореца отново и отново, докато челото му отново се разкървави, а Диондра се развика: „Миличък, миличък, какво?“.
— Кълна се в бога, кълна се в бога, мамка му, Диондра!
Унищожение.
Не можеше да каже на Диондра, че ги е издал.
— Някой трябва да умре, по дяволите — процеди ядно Бен. Стисна главата си с ръце и усети как Трей и Диондра тихичко се съветват, преди най-накрая Трей да каже:
— Баща ти е скапан тъпак, пич. — Даде на заден и излезе на улицата, свистейки с гуми, а Бен се удари в стъклото. Ръката на Диондра се прокрадна назад и погали косата на Бен, докато той се понадигна, но едва-едва. Лицето на Диондра изглеждаше зелено на светлината на уличните лампи и Бен изведнъж си представи как ще изглежда то след двайсет години — отпуснато и пъпчиво точно както тя описваше майка си, с груба и сбръчкана кожа, но с електрическото сияние от солариума.
— Има нещо в жабката — каза Трей, а Диондра я отвори и започна да рови вътре. Извади една голяма лула, пълна с листа, тревата се разхвърча навсякъде, Трей се провикна: „Полека де“, после тя я запали, дръпна си и я подаде на Трей. Бен протегна ръка — вече му беше прилошало, целият трепереше от глад, виеше му се свят от прелитащите улични лампи — но не искаше да го прескачат. Трей обаче не му даде лулата.
— Не знам дали го искаш, приятел. Това си е нещо наше, с Диондра. Яка дрога. Сериозно, Диондра, може да е тази вечер, трябва да усещам силата в мен, а отдавна не ми се е случвало. Може да се наложи да се случи.
Диондра продължаваше да се взира право напред, в сипещия се сняг.
— На Бен може също да му трябва — настоя Трей.
— Добре, да го направим тогава. Завий наляво тук — каза Диондра.
А когато Бен попита какво става, те и двамата само се усмихнаха.
Либи Дей