Сега
Небето беше неестествено пурпурно, когато излязох от бара на Лиджъруд, и заподскачах по черните пътища към сметището. Чудех се какво говори за мен фактът, че баща ми живее на сметище за токсични отпадъци, а аз досега нито съм знаела, нито ми е пукало. Отрова за скакалци. Трици, месала и арсеник, за да се сложи край на нашествието от скакалци през трийсетте години, а когато отровата вече не им трябвала, просто я заровили, чувал върху чувала, като в общ гроб. А после започнали да се разболяват хора.
Искаше ми се да не съм сама. Лайл да мърда неспокойно на предната седалка, издокаран с някое от тесните си сака. Трябваше да му звънна. Толкова бързах да пристигна тук, че не бях казала на никого къде съм и не бях използвала кредитна карта, откакто заредих в Канзас Сити. Ако нещо се объркаше, дни наред никой нямаше да разбере, че ме няма. Само онези типове в бара можеха да се досетят къде съм, а те не ми се сториха примерни граждани.
„Това е нелепо“, изрекох на глас, за да съм сигурна. Потръпнах, когато си помислих за причината да потърся Ранър: много хора бяха убедени, че той е убил семейство Дей. Аз обаче още не можех да го смеля въпреки липсата на алиби. Честно казано, не си представях Ранър с брадва. Представях си го как вбесен грабва пушката — вдига, прицелва се, стреля — обаче брадвата не ми се връзваше. Твърде голямо усилие. Освен това на следващата сутрин го бяха намерили у дома, заспал и още пиян. Да, Ранър би се напил, след като убие семейството ми. Обаче не би имал дисциплината да остане в града. Щеше да офейка и така да покаже вината си на всички.
Сметището беше оградено с евтина метална ограда, в която бяха изрязани назъбени дупки. Навсякъде беше обрасло с високи до кръста плевели като прерийни треви, а в далечината проблясваха малки огньове. Подкарах покрай оградата, а плевелите и чакълът тракаха под шасито ми все по-настойчиво, докато не спрях. Затворих тихо вратата на колата, без да откъсвам поглед от далечните пламъци. След десетина минути пеша щях да стигна до лагера. С лекота се промуших през една дупка отдясно в оградата и поех, а в краката ми се удряше класица. Небето вече бързо притъмняваше и на хоризонта беше останала само тънка ивица розово. Усетих, че без никаква причина си тананикам „Анкъл Джонс Банд“ на „Грейтфуд Дод“.
В далечината растяха хилави дървета, но първите няколкостотин метра бяха обрасли само с буйни плевели. Отново си спомних детството, приятния допир на тревите до ушите, китките и вътрешната страна на прасците, сякаш растенията се опитват да те успокоят. След няколко крачки върхът на ботуша ми хлътна в женски ребра — усетих как ребрата се раздалечиха, когато коженият връх се мушна между тях. Лежеше свита на земята насред локва урина, увила ръце около шише с алкохол без етикет. Беше полулегнала, пияна, а косата и едната страна на лицето й бяха кални. Изсъска ми нещо с повехнало лице и красиви зъби.
— Махни се от мен, махни се от мен!
— Какво става, мамка му? — провикнах се на свой ред и се дръпнах от нея с няколко бързи стъпки, вдигнала ръце във въздуха, сякаш се боях да я докосна. Продължих да крача решително, преструвайки се, че нищо не се е случило, с надеждата жената отново да се унесе, обаче тя продължи да крещи подпре ми между две отливания от бутилката: махнисеотменмахнисеотменмахнисеотмен, а писъците й се превърнаха в мелодия, която на свой ред се превърна в плач.
Виковете на жената привлякоха интереса на трима мъже, чиито лица изникнаха иззад разкривените дървета, към които крачех. Двамата ме изгледаха злобно, войнствено, а най-младият, кльощав мъж на около четирийсет години, се втурна към мен на пълна скорост, стиснал в ръка пръчка, която беше запалил на огъня. Отстъпих две крачки назад и се скрих.
— Кой е? Кой е? — провикна се мъжът. Слабият пламък на факлата му изтъня още повече при един порив на вятъра и съвсем угасна, когато той се доближи до мен. Мъжът измина последните няколко стъпки тичешком, после застана пред мен, загледан вяло към въглените и дима, а приливът му на мъжество се сведе до обикновено цупене, когато пламъкът угасна. — Какво искаш, не бива да си тук, не ти е позволено, не може. — Мъжът се пулеше и беше целият изпоцапан, а косата му искреше жълта като шапка, като че ли беше единственото нещо, за което той полагаше грижи. — Не може — повтори той по-скоро към дърветата, отколкото към мен. В този момент ми се прииска да си бях донесла колта и се запитах кога ще престана да съм такава глупачка.
— Търся един човек, който се казва Ранър Дей. — Не знаех дали баща ми си е направил труда да използва псевдоним, но дори да беше, щеше да го е забравил на третата или на осмата бира. И се оказах права.