— Ранър ли? Ти какво общо имаш с него? Да не е откраднал нещо от теб? Какво е взел? На мен ми отмъкна часовника и не ми го връща. — Мъжът наведе глава като дете и зачовърка едно разхлабено копче долу на ризата си.
Съвсем близо до пътеката, на около двайсетина метра забелязах раздвижване. Беше някаква разгонена двойка, бъркотия от крака, коса и лица, разкривени от гняв или от неприязън. Джинсите и на двамата бяха свлечени на глезените, а розовият задник на мъжа се мяташе като механичен чук. Мъжът с жълтата коса ги изгледа, изкикоти се и подметна нещо като „купон“ под мустак.
— Не съм ядосана на Ранър — отговорих и отклоних вниманието му от двойката. — Той ми е роднина.
— Ранъърррр! — изведнъж кресна мъжът през другото си рамо. И отново ме погледна. — Ранър живее в онази най-далечната къща, в края на лагера. Имаш ли храна?
Закрачих, без да му отговарям, а зад мен двойката стигна до шумна кулминация. Огньовете станаха по-ярки и по-нагъсто, когато стигнах до главната пътека — обгорено парче земя, осеяно с палатки, провиснали като съсипани от буря чадъри. В средата на лагера гореше голям огън, а една жена с голяма челюст и отплеснат поглед поддържаше пламъците, без да обръща внимание на консервите с фасул и супа, които почерняваха от топлината, а съдържанието им преливаше. Двама по-млади с покрити със струпеи ръце я наблюдаваха, наполовина показали се от палатката си. Върху главата на жената имаше детска зимна шапка, изпод която се показваше бледото й грозно белезникаво лице. Точно до тях седяха двама старци с оплетени в косите им глухарчета и лакомо нагъваха от консерва с пръсти, а от гъстата яхния във въздуха се вдигаше нара.
— Хайде, Бевърли! — подвикна мъжът със струпеите към жената, която подклаждаше огъня. — Според мен е готово, мамка му.
Когато навлязох в лагера, всички притихнаха. Бяха чули някой да крещи името на Ранър. Старецът ми посочи с мръсен пръст далеч на запад — „ей там е“ — аз се отдалечих от топлината на огъня и поех сред хладните бодливи храсти. Стана по-хълмисто, като сред океански вълни, високи само метър, метър и половина, една след друга, и след около девет такива вълни го зърнах: постоянно мъждукаме като изгрев.
Носейки се нагоре-надолу по земните вълни, стигнах до горната част на последния хребет и открих източника на светлина. Оказа се, че домът на Ранър е промишлена цистерна, която приличаше на наземен басейн. От нея струеше светлина и за броени секунди се притесних дали не е радиоактивна. Арсенът за скакалци светеше ли?
Докато вървях към цистерната, чувах силното ехо от движенията на Ранър — сякаш бръмбар пълзи по стоманен барабан. Шептеше си нещо с поучителния тон на детска учителка — „ами трябваше да помислиш за това по-рано, умнико“ — и цистерната излъчваше говора към небето, което вече беше станало виолетово като траурна рокля. „Дааа, май този път наистина го направи, Ранър, човече“, казваше той. Цистерната беше висока около три метра и имаше стълба от едната страна. Започнах да се катеря по нея и да викам баща си по име.
— Ранър, Либи е, дъщеря ти! — изкрещях и ръцете ме засърбяха от ръждата по стълбата. Отвътре се разнесоха гъргорещи звуци. Изкачих още няколко пречки и надникнах в цистерната. Ранър се беше навел от кръста и повръщаше на пода на цистерната, и изведнъж изригна някаква пурпурна топчеста маса, както спортист би изплюл тютюн. След това се излегна на мръсна плажна кърпа, завъртя настрани бейзболното си кепе, и кимна, все едно някъде някой е свършил добра работа. Край него като свещи светеха половин дузина фенерчета и озаряваха тъмното му лице с груби черги и купчина боклуци: тостери без копчета, калаена тенджера, купчина часовници и златни верижки и един малък хладилник, който не беше включен никъде. Той лежеше по гръб, отпуснат като човек, който се пече на слънце, преметнал крак върху крак, с бира по устните и разкривен картонен пакет с дванайсет кутийки отстрани. Отново извиках името му и той ме фокусира, а после вирна нос към мен като злобна хрътка, щом ме видя. Беше един от моите жестове.
— Какво искаш? — остро попита и пръстите му стиснаха по-здраво бирената кутийка. — Казах на всички, тази вечер никаква търговия.
— Ранър, аз съм Либи, дъщеря ти.
Сега вече той се надигна на лакти и завъртя шапката си назад. Изтри с длан дантелата от засъхнала слюнка по брадичката си. Успя отчасти.