— Либи? — ухили се той. — Малката Либи! Ами слез долу, миличка! Ела да кажеш здрасти на стареца си. — Той с мъка се изправи в средата на цистерната и фенерчетата му придадоха шантаво сияние. Поколебах се на стълбата, която се прехвърляше през ръба на цистерната и после свършваше. — Хайде, Либи, това е новият дом на татко ти — вдигна той ръце към мен. Спускането в цистерната не беше опасно, но не беше и фасулска работа.
— Хайде де! Божичко, дошла си чак дотук да ме видиш, а сега те хвана шубето — изграчи Ранър. При тези думи преметнах крак през ръба на цистерната и седнах отгоре като уплашен плувец. След още едно възклицание от страна на Ранър започнах несръчно да се спускам. Той винаги с лекота наричаше децата си пъзльовци, страхливци. Всъщност го познавах само едно лято, но беше ужасно лято. Присмехът му винаги ми въздействаше и в крайна сметка провисвах от клона на някое дърво, скачах от купата сено, хвърлях се в реката, макар да знаех, че не мога да плувам. След това никога не се чувствах победоносно, само се ядосвах. Сега, докато се спусках в ръждясалата цистерна, ръцете ми се разтрепериха, краката ми омекнаха, а Ранър се приближи, хвана ме за кръста, свали ме от стената и ме завъртя на малки шеметни кръгове. Късите ми крака се разпериха настрани, все едно отново станах на седем години, и аз започнах да се опитвам да стъпя на земята, което само накара Ранър да ме стисне още по-силно, подпъхнал ръце под гърдите ми, а аз се мятах като парцалена кукла.
— Престани, Ранър, пусни ме долу. — Съборихме две фенерчета, които се търкулнаха и лъчите им заподскачаха навсякъде. Като фенерчетата, които ме преследваха онази нощ.
— Кажи зеле! — кискаше се Ранър.
— Пусни ме долу. — Той ме завъртя още по-силно. Гърдите ми се притискаха до шията, мишниците ме боляха от силната му хватка.
— Кажи зеле!
— Зеле! — креснах и вбесено затворих очи.
Ранър ме пусна. Все едно бях изхвърчала от люлка. Изведнъж полетях в безтегловност във въздуха и се зареях напред. Приземих се на крака и направих три големи крачки, преди да се блъсна отстрани в цистерната. Разнесе се силен метален тътен. Потрих рамото си.
— Човече, моите деца все са най-големите бебета! — задъхано възкликна Ранър с ръце на коленете. Наведе се назад и вратът му силно изпука. — Подай ми една бира, миличка.
Ранър си беше такъв открай време — шантав, после не, и очакваше от теб да се преструваш, че каквато и простотия да ти е сервирал, тя просто не се е случвала. Застанах със скръстени ръце и изобщо не понечих да му подам бира.
— По дяволите, Либи, какви са сега тези женски фасони! Подай бира на стареца си де!
— Знаеш ли защо съм тук, Ранър? — попитах.
— Неее. — Той се приближи и сам си взе бира, а мен изгледа с извити вежди, от които цялото му чело се набърчи. Мислех, че ще е по-шокиран да ме види, обаче онази част от мозъка на Ранър, която бе способна да се изненадва, отдавна вече се беше мариновала. Дните му минаваха толкова безцелно и протяжно, че в тях можеше да се случи всичко, защо не и посещение на дъщеря му след цели пет години?
— Откога не съм виждал малкото си момиченце? Получи ли онзи пепелник фламинго, който ти изпратих? — Получих въпросния пепелник преди повече от двайсет години, когато бях десетгодишна непушачка.
— Помниш ли писмото, което написа, Ранър? — попитах. — За Бен! Че не той… е извършителят.
— Бен ли? Че защо да пиша на този тъпак? Този запъртък. Не съм го възпитал аз, а майка му. Роди се смахнат и си остана смахнат. Ако беше животно, щеше да е изтърсакът в котилото и щяхме да го убием.
— Помниш ли писмото, което написа на мен? Само преди няколко дни? Пишеш, че умираш и искаш да ми разкажеш истината за случилото се през онази нощ.
— Понякога се чудя дали изобщо е мое дете. Винаги съм се чувствал като загубеняк край него. Сигурно хората са се присмивали зад гърба ми. Понеже той изобщо не прилича на мен. Сто процента мамино момченце с. Мамино момченце.
— В писмото — помниш ли писмото, Ранър, само преди няколко дни — пишеш, че знаеш, че не го е извършил Бен. Знаеш ли изобщо, че Пеги, гаджето ти, оттегля алибито ти? Старото ти гадже Пеги?
Ранър отпи голяма глътка от бирата си и се намръщи. Пъхна единия си палец в гайката на панталона си и се изхили сърдито.
— Дааа, написах ти писмо. Забрави го. Дааа, умирам, имам сколи… как се казва, когато черният ти дроб се скапе?
— Цироза?