— Не и ако кажеш истината.
— Ти си точно като майка си, знаеш ли, същата… мръсница. Никога не се пускаш по течението, все правиш нещата по трудния начин. Ако ми беше помогнала само веднъж за всичките тези години, ама тя беше такава кучка… Не казвам, че заслужаваше да умре… — засмя се той малко измъчено — … обаче тя беше корава жена. И отгледа насилник на деца. Извратеняк. Това момче така и не стана истински мъж. О, и кажи на Пеги да го духа!
При тези думи се обърнах да си ходя, обаче си дадох сметка, че не мога да се покатеря без помощта на Ранър. Отново се обърнах към него.
— Малкото бебче Бен. Наистина ли мислиш, че е извършил убийствата сам-самичък? Бен?
— Е, кой беше там, Ранър? Какво се опитваш да кажеш?
— Казвам, че Трей си искаше парите. Той беше букмейкър и си искаше парите.
— От теб ли?
— Сега няма да раздавам квалификации, обаче той беше букмейкър. И през онази нощ бяха с Бен. Как според теб са влезли в онази скапана къща?
— Ако смяташ, че се е случило това, ако мислиш, че Трей Типано е убил семейството ни, трябва да свидетелстваш — прекъснах го. — Ако това е истината.
— Боже, ти нищичко не разбираш — сграбчи ме той за ръката. — Очакваш, искаш да получиш всичко безплатно, като огромен подарък, а аз си залагам кожата… Казах ти да донесеш пари. Казах ти.
Отскубнах се от ръцете му, грабнах малкия хладилник и го помъкнах към стълбата, тракането беше достатъчно силно, за да заглуши Ранър. Покатерих се отгоре, обаче въпреки това имаше няколко сантиметра между пръстите ми и пречката на стълбите.
— Дай ми моите петдесет долара и ще ти помогна да се качиш — каза Ранър и ме изгледа мързеливо. Протегнах се да хвана пречката, надигнах се на пръсти, а после усетих как хладилникът се накланя под краката ми, полетях светкавично надолу и си ударих челюстта, захапах си езика, а очите ми се напълниха със сълзи от болка. Ранър се засмя:
— Боже, ама че каша — отбеляза той, загледан надолу към мен. — Страх ли те е от мен, момиченце!
Стрелнах се зад хладилника, без да го изпускам от поглед, озъртайки се на какво да стъпя, за да се покатеря.
— Не убивам момиченца — каза той необяснимо защо. — Не убивам момиченца. — После погледът му се проясни. — Ей, намериха ли Деидре?
Знаех името, знаех какво има предвид той.
— Диондра?
— Да, Диондра!
— Какво знаеш за Диондра?
— Все се питам дали са я убили през онази нощ. Така и не я видях повече.
— Приятелката на Бен ли? — попитах.
— Да, точно тя май. За последно я видях с Бен и с Трей и се надявам просто да е избягала. Понякога ми е приятно да си мисля, че съм дядо.
— Какви ги дрънкаш?
— Тя беше бременна от Бен. Или поне така ми каза той. Много се похвали, все едно е голямо постижение. Онази вечер я видях за последно, повече не се появи. Притесних се, че е мъртва. Нали това правят сатанистите — убиват бременни жени и бебетата им? Тя определено изчезна.
— И ти не каза нищо на полицията?
— Ами какво ми влиза в работата?
Пати Дей
2 януари 1985 г.
21:12 ч.
Къщата притихна за малко, след като Ранър профуча навън, за да отиде да тормози за пари някой друг. Пеги Бъниън, сегашното му гадже — така поне беше подочула Пати — защо не тормози нея? Сигурно вече го правеше.
Едно, две, три. После момичетата я връхлетяха с въпроси, притеснения и малки ръчички по цялото й тяло, сякаш се опитваха да се стоплят на слаб открит огън. Този път Ранър беше наистина страшен. Открай време беше заплашителен и избухлив, когато не станеше на неговото, но не си изпускаше нервите съвсем, обаче днес за малко не я нападна. За малко. Докато бяха женени, бяха имали дрязги, шляпвания по главата, целящи по-скоро да вбесяват, да й напомнят, че е безпомощна, а не истински да я наранят. „Защо няма храна в хладилника? Шляп. Къде отидоха парите, а, Пати? Шляп, шляп, шляп. Чуваш ли ме, момиче? Къде са парите, по дяволите?“ Този мъж имаше маниакална нужда от пари. Дори в редките бащински моменти, когато неохотно играеше монополи с децата, той почти през цялото време крадеше пари от банката и стискаше ярките оранжеви и пурпурни банкноти в скута си. „Да не твърдиш, че мамя, Бен?“ Шляп, шляп, шляп. „За по-умен от мен ли се мислиш?“ Шляп.