Някой почука на прозореца й — яркорозови кокалчета на едър мъжки торс. Не беше Лен. Тя смъкна малко прозореца си и надникна навън, очаквайки той да й каже: „Минавайте, госпожо“. Такова й се стори почукването.
— Хайде де — каза той вместо това. Не се наведе и тя все още не виждаше лицето му. — Елате, ще поговорим на пейките.
Тя изключи двигателя и се измъкна навън, а мъжът вече крачеше пред нея с дебела канадка и каубойска шапка. Тя носеше вълнена шапка, която не й беше по мярка и ушите й все се измъкваха, затова Пати вече разтъркваше връхчетата им, когато стигна до мъжа.
Стори й се мил човек, това си помисли. Така й се искаше. Имаше тъмни очи и мустаци с увиснали към брадичката връхчета. Беше сигурно към четирийсетте и имаше вид на местен. Изглежда мил, каза си отново Пати. Дали пък не беше адвокат? Адвокат, когото Лен беше уговорил да представлява Бен. Но тогава защо се срещаха навън…
— Чувам, че си имате неприятности — каза мъжът с тътнещ глас, който отиваше на очите му. Пати само кимна.
— Предстои да напуснете фермата, а момчето ви да бъде арестувано.
— От полицията само искат да поговорят с него за инцидента…
— Синът ви ще бъде арестуван и аз знам защо. През следващата година ще ви трябват пари, за да плащате на кредиторите си, за да задържите децата си у дома — в собствения им скапан дом — а също и за адвокат на сина ви, защото надали искате той да влезе в затвора като насилник на деца…
— Не, разбира се, обаче Бен…
— Не, ето какво: вие не искате вашият син да влезе в затвора като насилник на деца. Няма нищо по-лошо от това да си в затвора като насилник на деца. Виждал съм го. Онези хора вършат кошмарни неща. Затова ви трябва добър адвокат, а той струва пари. Трябва ви адвокат веднага, не след седмици, не след дни. Веднага. Тези неща трябва да се овладяват веднага.
Пати кимна и зачака. Речта на мъжа й напомни рецитацията на търговец на коли: трябва да го направите сега, точно този модел на тази цена. Тя винаги се объркваше в тези разговори и винаги купуваше онова, което й каже търговецът.
Мъжът натисна шапката си надолу и издиша тежко като бик.
— Самият аз някога бях фермер, а също моят баща и неговият баща преди това. Осемстотин акра, добитък, царевица, пшеница, близо до Робнет в Мисури. Доста голяма ферма, като вашата.
— Ние никога не сме имали осемстотин акра.
— Обаче имате семейна ферма, имате собствена земя. Земята си е ваша, мамка му. Ние, фермерите, сме измамени. Казват ни: садете от ограда до ограда и ние го правим. Купувайте още земя — така ни казват — понеже искат да печелят повече от нас. А после: извинете, дадохме ви лош съвет. Затова просто ще ви вземем фермата, нищо че това място е на семейството ви от поколения, ние ще го вземем, не се сърдете. Вие сте глупаци, че ни повярвахте, ние не сме виновни.
Пати и преди го беше чувала, беше си го мислила. Сделката беше несправедлива. „Но да се върнем на сина ми.“ Тя се наклони на една страна и потрепери, постара се да бъде търпелива.
— Така, аз съм бизнесмен, не съм счетоводител, не съм политик. Обаче мога да ви помогна, ако проявявате интерес.
— Да, да, много бих искала — каза тя. — Моля ви.
А си мислеше: „Не се надявай, не се надявай толкова много“.
Либи Дей
Сега
Подкарах обратно през противната гора. Някъде по един от тесните пътища имаше сметище. Никога не го бях виждала лично, обаче бях карала трийсетина километра през разхвърляни отпадъци от него. Отдясно и отляво земята беше осеяна със стотици найлонови торбички, които пърхаха и се носеха над тревата. Приличаха на мънички привидения.
Заваля дъжд, който постепенно стана леден и се усили. Всичко извън колата ми изглеждаше разкривено. Видех ли самотно място — гънка в пейзажа, шубрак от стари дървета, си представях, че под тях е погребана Диондра, купчина неразпознати кости в найлонова торба: часовник, единствена обувка, може би червените обеци висулки, с които беше на снимката в училищния годишник. Че кой дава и пет пари за Диондра, помислих си и в главата ми отново изникна фразата на Даян. На кого му пука дали Бен я е убил, след като е убил семейството ти и всичко бездруго свършва.