Когато отново можеше да си поеме въздух — десет секунди примигване през сълзи — усети топла струйка кръв да се спуска покрай окото му. Добре. Размаза я с връхчетата на пръстите си отстрани на бузата, обаче усети как веднага след това бликна нова струйка от рана на челото му. Искаше му се да се беше ударил по-силно. Никога не си беше чупил кост, но го признаваше само ако го притиснат. „Наистина ли, пич? Как си живял, без да си счупиш нещо? Да не би майка ти да те е увила в предпазна хартия с въздушни мехурчета?“ Миналата пролет влезе в градския басейн заедно с няколко типове, застана на дъската над голямата безводна яма, впери поглед в бетонното дъно и си заповяда да скочи, истински да се потроши, да бъде щуро хлапе. Позаклати се веднъж-дваж, отпи още глътка уиски, люшна се нагоре-надолу още няколко пъти и се върна при момчетата, които почти не познаваше и които го наблюдаваха само с ъгълчетата на очите си.
Най-добре беше да си счупи кости, но и кръвта не беше зле. Вече сериозно се стичаше по бузата му, под брадичката, капеше на леда. Чиста кръв, кръгли червени локвички.
Унищожение.
Думата изникна изневиделица — мозъкът му беше лепкав и в него все засядаха фрази и откъси от песни. Унищожение. През съзнанието му преминаха образите на северни варвари, които размахваха брадви. Зачуди се за секунда, само за секунда дали не се е преродил и това не е остатъчен спомен, проникнал като пепел. После вдигна колелото си и прогони хрумването. Не беше на десет.
Завъртя педалите, дясното му бедро беше схванато, а ръката му пареше заради драскотините от царевичните стъбла. Сигурно здравата се беше насинил. На Диондра щеше да й хареса, щеше да плъзне мекия си пръст по раната, да опише кръгче един-два пъти и после да го натисне, за да го подразни, когато подскочи. Диондра обичаше силните реакции — тя пищеше, плачеше или пък виеше от смях. Кокореше се, веждите й стигаха почти до косата, когато искаше да изглежда изненадана. Обичаше да изскача иззад някоя врата, а той да се преструва, че я гони. Диондра, неговото момиче е име, което му навяваше мисли за принцеси или стриптийзьорки, не беше сигурен кое от двете. Тя беше по малко и от двете: богата, но и мръсница.
Колелото му се раздрънка, откъм педалите се носеше звук, като че ли пирон дрънчи в консервена кутия. Бен спря за секунда да погледне — ръцете му бяха розови и набръчкани като на старец и също толкова немощни — но не забеляза нищо нередно. Още кръв се стече в очите му, докато се мъчеше да открие проблема. По дяволите, беше безполезен. Беше твърде малък, когато баща им си тръгна. Нямаше шанс да добие никакви практични умения. Като гледаше как другите момчета ремонтират мотоциклети, трактори и автомобили, а на него двигателите му приличаха на метални вътрешности на животно, каквото не е виждал дотогава. Познаваше някои животни, също и оръжия. Беше ловец като всички останали в семейството, но това не означаваше много, след като майка му стреляше по-точно от него.
Искаше да бъде полезен мъж, но не знаеше как да го постигне и това го плашеше до смърт. Баща му поживя във фермата няколко месеца това лято и Бен се обнадежди, защото реши, че той най-сетне ще го научи на нещо, ще си направи труда да бъде баща. Вместо това Ранър ремонтираше всичко сам, дори не викаше Бен да гледа. Ясно му даде да разбере да не му се пречка. Личеше си, че го мисли за женчо: когато майка му споменеше, че нещо трябва да се поправи, той казваше: „Това е мъжка работа“, и пускаше усмивка на Бен, предизвиквайки го да се съгласи. Бен не можеше да помоли Ранър да му покаже каквото и да било.
А и нямаше пари. Поправка, в джоба си имаше четири долара и трийсет цента, но това си бяха негови пари за тази седмица. Семейството му нямаше никакви спестени пари. Банковата им сметка винаги беше почти празна — веднъж видя извлечение, че в нея има буквално долар и десет цента, така че сега семейството му имаше в банката по-малко пари, отколкото в момента той държеше в джоба си. Майка му не можеше да се справя с фермата — всичко объркваше. С камион под наем закарваше много жито в силозите, но не вземаше почти нищо — получаваше по-малко, отколкото й струваше да отгледа зърното, а и всичко отиваше за дълговете им. Вълците са на прага, казваше тя и когато беше по-малък, той си я представяше как се показва от задната врата и подхвърля шумолящи зелени банкноти на глутница хрътки, които им се нахвърлят лакомо като на късове месо. Все не им беше достатъчно.
Дали щяха в даден момент да им отнемат фермата? Не трябваше ли да стане така? Най-добре беше да се отърват от фермата, да започнат на чисто, без да са приковани към това грамадно, мъртво и все пак живо нещо. Но мястото беше на родителите на Пати и тя се отнасяше сантиментално към него. Бен работеше във фермата цяла седмица, а през почивните дни ходеше в училището, за да върши скапаната си работа като чистач. (Фермата и училището, училището и фермата, това беше животът му преди Диондра. А сега си имаше хубав триъгълник от места, на които ходеше: училището, фермата и голямата къща на Диондра в края на града.) У дома хранеше добитъка и мъкнеше тор, в училището вършеше почти същото — чистеше съблекалните и бършеше пода на кафенето, изхвърляше гадориите на другите деца. И въпреки това от него се очакваше да дава на майка си половината от спечеленото. „Семействата си делят всичко“. Така ли? Е, а родителите се грижат за децата си — какво ще кажеш за това? Какво ще кажеш да не беше пръквала още три деца, след като едва смогваш да се грижиш за първото?