Един от предметите у дома, които не съм откраднала, е криминален роман по действителен случай, озаглавен „Дяволска жътва: сатанинското жертвоприношение в Кинаки, Канзас“. Излязъл е през 1986 година и е написан от бивша репортерка на име Барб Айхел. Това е всичко, което знам всъщност. Най-малко три мои полугаджета са ми подарявали тази книга сериозно и разумно, и тримата изоставих веднага след това. След като казвам, че не искам да чета книгата, значи не искам да я чета. Като правилото да спя на запалена лампа. На всеки мъж, с когото си лягам, обяснявам, че спя на светло, той винаги изтърсва нещо като „Ще се погрижа за теб, миличка“ и после се опитва да изгаси лампата. Просто ей така. Изглеждат изненадани, че наистина спя на светната лампа.
Изрових „Дяволска жътва“ от камарата с книги в ъгъла — пазя я по същата причина, поради която държа кашоните със семейните документи и разни боклуци: защото някой ден ще ми потрябва, а ако не ми потрябва, не искам никой друг да я има.
На първата страница пише:
Кинаки в Канзас, в сърцето на Америка, е кротка общност от фермери, където хората се познават, ходят заедно на църква, остаряват рамо до рамо. Обаче общността не е неуязвима за злините на външния свят — в малките часове на 3 януари 1985 година тези злини унищожиха трима членове на семейство Дей сред поток от кръв и ужас. Това е разказ не просто за едно убийство, а за кървави сатанински ритуали и за разпространението на сатанизма във всяко кътче на Америка, дори в най-уютните и привидно безопасни места.
Ушите ми забучаха от звуците през онази нощ: силно мъжко сумтене, конвулсивен вой от пресъхнало гърло. Писъците на майка ми като викове на банши. На тъмно. Погледнах снимката на Барб Айхел на задната корица. Имаше къса остра коса, провиснали обеци и сериозна усмивка. Според биографията й живееше в Топека, Канзас, но това е било преди двайсет и няколко години.
Редно бе да се обадя на Лайл Уърт и да му предложа информация срещу пари, но не бях готова отново да изслушам лекцията му за убийството на семейството ми. („Наистина ли мислиш, че Бен е виновен!“) Трябваше да съм в състояние да споря с него, вместо да седя като някаква невежа, която не може да каже нищо полезно. Каквато си бях в основни линии.
Прегледах още малко книгата, легнала по гръб, облегната на сгънатата на две възглавница, а Бък ме наблюдаваше с бдителните си котешки очи дали няма да се запътя към кухнята. Барб Айхел описваше Бен като „облечен в черно самотник, непопулярен и изпълнен с гняв“, а също така „обсебен от най-бруталната разновидност на хеви метъла, наричана черен метъл: песни, за които се говори, че не са нищо повече от кодирани призиви към Сатаната“. Естествено, плъзнах поглед надолу, докато се натъкнах на място, където споменаваше мен: „като ангел, но силна“, „решителна и скръбна“, излъчваща „независимост, каквато рядко откриваме у деца на нейната възраст“. Семейството ни било „щастливо и жизнено, отправило поглед към бъдещ живот на чист въздух и с чист поминък“. Хмм. Въпреки това тази книга беше последната дума по отношение на убийствата, а след като всички онези гласове в Клуба на следователя ми внушаваха, че съм глупачка, нямах търпение да поговоря със страничен човек, който също беше убеден във вината на Бен. Аргументи срещу Лайл. Представих си как отмятам на пръсти: това, това и това доказва, че вие, тъпаци, грешите, а Лайл престава да стиска устни, съзнавайки, че в крайна сметка имам право.
Въпреки това нямах нищо против да му взема парите, ако е склонен да плати.
Не бях сигурна откъде да започна, затова звъннах на „Справки“ за Топека и — какво прекрасно точно попадение — получих номера на Барб Айхел. Все още живееше в Топека и номера й го имаше в указателя. Лесна работа.
Тя вдигна след второто позвъняване, а гласът й прозвуча весело и пронизително, докато не й казах коя съм.
— О, Либи, все се чудех дали ще се свържеш с мен — каза тя, след като издаде някакъв гърлен звук. — Или пък аз да се свържа с теб… Не знаех, не знаех…
Представих си я как се озърта в стаята, как човърка ноктите си притеснено — една от жените, които двайсет минути проучват менюто, но още са в паника, когато дойде келнерът.
— Надявах се да поговорим за… Бен — подех аз, не съвсем уверена как да се изразя.
— Знам, знам, през годините му изпратих няколко извинителни писма, Либи. Просто не знам колко пъти ще трябва да се извинявам за тази проклета, проклета книга.