Неочаквано.
Барб Айхел щеше да се види с мен на обяд. Искаше да ми обясни лично. Вече не шофираше (надуших истинската причина — лекарства, кожата й лъщеше като на човек, който взема твърде много лекарства), затова щяла да ми бъде признателна, ако отида аз. За щастие Топека не е далеч от Канзас Сити. Не че умирах от желание да ходя там — нагледала се бях като малка. В градчето имаше страхотна психиатрична клиника — сериозно, на магистралата имаше табела „Добре дошли в Топека, психиатричната столица на света!“ В града гъмжеше от откачалки и от терапевти, а мен ме караха там за редки и привилегировани външни консултации. Ура за мен. Разговаряхме за кошмарите ми, за пристъпите ми на паника, за гневните ми изблици. Когато станах тийнейджърка, обсъждахме склонността ми към физическа агресия. Ако питате мен, целият град, столицата на Канзас, мирише на лиготиите на лудницата.
Прочетох книгата на Барб, преди да отида да се срещна с нея, въоръжена с факти и въпроси. Обаче самоувереността ми донякъде се стопи през трите часа, които ми отне иначе едночасовото пътуване. Направих прекалено много погрешни отбивки, ругах се, задето нямам интернет у дома, че да си сваля указания. Нямах интернет, нямах и кабелна. Не ме бива в такива неща: подстригване, смяна на маслото, посещения при зъболекаря. Когато се нанесох в къщата си, прекарах първите три месеца, увита с одеяла, защото не можех да организирам да ми пуснат газта. През последните години няколко пъти ми я спират, защото понякога не мога да се накарам дори чек да напиша. Трудно ми е с поддръжката.
Къщата на Барб, когато най-сетне стигнах там, беше скучновато уютна — прилична сграда с гипсова мазилка, която тя беше боядисала бледозелена. Успокоително. С много вятърни звънци. Тя отвори вратата и се отдръпна назад, като че ли я изненадах. Прическата й беше същата като на снимката от книгата, но вече бе силно прошарена. Освен това тя носеше очила с верижка от мъниста, каквито по-възрастните жени описват като „фръцнати“. Беше минала петдесетте, имаше големи стрелкащи се очи, изпъкнали на кокалестото лице.
— Оххх, Либи, здравей! — ахна тя и най-неочаквано ме прегърна, а някаква нейна кост се заби в лявата ми гърда. Миришеше на пачули и вълна. — Влизай, влизай. — Малко чорлаво куче затопурка весело по плочките към мен и залая радостно. Часовник отмери времето. — О, дано да не мразиш кучета, скъпа — каза Барб, като видя как кучето подскочи към мен. Мразя кучетата, дори дребните сладички кучета. Вдигнах ръце, активно отказвайки да го погаля. — Хайде, Уини, остави приятелката ни да мине — глезено започна да го придумва тя. Намразих го още повече, когато чух името му.
Тя ме настани в дневната, която беше препълнена с вещи: столове, канапе, килим, възглавници, завеси, и всичко беше пухкаво и обло, покрито с много плат. Барб се засуети навън-навътре, провиквайки се през рамо, вместо да стои на място, и два пъти ме попита какво искам да пия. Някак си бях сигурна, че ще ми предложи глинена чаша с вонящ чай от корена на някакъв рядък плод или жасминов еликсир, затова помолих само за вода. Озърнах се за бутилки с алкохол, но не видях. Обаче тук определено се пиеха хапчета. Всичко отскачаше от тази жена — бам! тряс! — все едно беше покрита с шеллак.
Донесе сандвичи върху подноси за всяка от нас в дневната. Водата ми беше пълна с кубчета лед. Изпих я на две глътки.
— Е, как е Бен, Либи? — попита тя, когато най-сетне седна. Обаче задържа подноса си отстрани. Средство за бързо бягство.
— О, не знам. Нямам връзка с него.
Тя всъщност, изглежда, не ме слушаше, беше настроена на вълните на собствената си вътрешна радиостанция. Нещо като лек джаз.
— Либи, очевидно е, че изпитвам огромна вина за участието си във всичко това, макар че книгата излезе след произнасянето на присъдата и не й повлия — избъбри тя на един дъх. — Въпреки това участвах в тази прибързана присъда. Такъв беше моментът. Ти беше толкова малка. Знам, че не го помниш, но беше през осемдесетте. Наричаха го времето на „сатанинската паника“.
— Кой? — Питах се колко ли пъти ще употреби името ми по време на разговора. Приличаше ми на такава жена.
— Всички психиатри, полицията, органите на реда, цялата система — по онова време подозираха всеки, че е последовател на Сатаната. Беше… модерно. — Тя се приведе към мен с разлюлени обеци и сучейки ръце. — Хората наистина вярваха, че има широка мрежа от сатанисти, че култът им е много разпространен. Някой тийнейджър започне да се държи странно и веднага го обявяват за поклонник на Сатаната. Ако дете от предучилищната се прибере у дома с особена синина или направи странен коментар за интимните си части, тутакси изкарват учителката сатанистка. Помниш ли процеса срещу семейство Макмартин? Горките възпитателки страдаха години наред, преди да паднат обвиненията. Сатанинска паника. Беше хубава история. Хванах се, Либи. Не я поставяхме под въпрос достатъчно.