Кучето се примъкна към мен и аз застинах с надеждата Барб да го повика. Тя не забеляза обаче, беше приковала очи върху един слънчоглед от цветно стъкло, който мяташе златисти отблясъци от прозореца над мен.
— Историята просто работеше — продължи Барб. — Вече мога да призная, а ми отне десет години да го направя, Либи, че пренебрегнах доста доказателства, които не се вписваха в теорията за сатанинството на Бен, не обърнах внимание на предупредителните сигнали.
— Кои например?
— Ами например фактът, че теб очевидно те бяха подготвили предварително, че ти не беше благонадежден свидетел, че психологът, който ти бяха определили, за да те — цитирам — „измъкне“, всъщност просто ти вкарваше думи в устата.
— Доктор Брунър ли? — Помнех доктор Брунър: хипар с бакенбарди, голям нос и малки очички — изглеждаше като добродушно животинче от книжка с картинки. Беше единственият човек, освен леля Даян, когото харесвах през цялата година, и единственият, с когото разговарях за онази нощ, понеже Даян не искаше. Доктор Брунър.
— Шарлатанин — заяви Барб и се изкиска. Понечих да възразя, да заема отбранителна позиция — тази жена на практика ме наричаше лъжкиня в лицето и си беше вярно, нищо че ме вбеси, обаче тя продължи: — А алибито на баща ти? Онази негова приятелка? Това не би могло да издържи. Този човек нямаше истинско алиби и дължеше много пари на много хора.
— Майка ми нямаше пари.
— Имала е повече от баща ти, повярвай ми.
Вярвах й. Веднъж баща ми ме изпрати в къщата на съседите за жалък безплатен обяд и ми поръча да надникна под възглавниците на дивана за изпаднали дребни и да му ги донеса.
— И онзи кървав отпечатък от официална мъжка обувка, който никой не проследи. Ама то цялото местопрестъпление беше замърсено — това е другото нещо, което пропуснах в книгата. През целия ден в къщата са влизали и излизали хора. Леля ти отишла и взела цял дрешник с вещи и дрехи за теб. Всичко било против полицейските правила и разпоредби. Обаче никой не давал и пет пари. Хората били уплашени. И трябвало да се справят със странен младеж, когото никой в града не харесвал особено, младеж, който нямал никакви пари и не умеел да се грижи за себе си, просто харесвал хеви метъл. Било смущаващо. — Тя се овладя. — Ужасно е. Трагедия.
— Може ли нещо да извади Бен от затвора? — попитах със свит корем. Прилошаваше ми от факта, че тази категорична застъпница за вината на Бен е променила мнението си. И от поредната ми среща с човек, който беше сигурен, че съм лъжесвидетелствала.
— Е, ти опитваш, нали? Мисля, че след толкова години е почти невъзможно тези неща да се оправят — определеното му по закон време за обжалване е изтекло. Трябва да опита с хабеас корпус, а това… Ще е нужно сериозно ново доказателство, за да се задвижи машината. Например страшно убедително ДНК свидетелство. За жалост близките ти са кремирани, така че…
— Да, добре, благодаря — прекъснах я, защото имах нужда веднага да се прибера у дома.
— Пак повтарям, че написах книгата след произнасянето на присъдата, но ако мога да направя нещо да ти помогна, само ми кажи, Либи. Имам известна вина и поемам отговорност за нея.
— Давали ли сте показания пред полицията, изразявали ли сте съмнения, че Бен не го е извършил?
— Ами не. Струва ми се, че повечето хора отдавна са стигнали до извода, че Бен не го е извършил — каза Барб пронизително. — Допускам, че ти официално си се отказала от показанията си? Мисля, че това би било от огромна полза.
Чакаше ме да кажа още нещо, да обясня защо идвам при нея сега. Да я уверя, че да, Бен наистина е невинен, но аз ще оправя нещата. Седеше и ме гледаше, хапваше обяда си и дъвчеше с прекомерно старание. Аз взех сандвича си — краставица и хумус, после го върнах в чинията и оставих отпечатък от палеца си върху влажния хляб. В стаята имаше многобройни лавици с книги, но на тях имаше само книги за самопомощ: „Открийте слънцето!“; „Давай, момиче!“; „Престанете да се наказвате“; „Стани, изпъчи гърди“; „Станете своя най-добър приятел“; „Напред и нагоре!“. И така нататък, колкото искаш такива безмилостни, бодри и нахъсващи заглавия. Колкото повече четях, толкова по-нещастна се чувствах. Билкови лекове, положително мислене, умение да си прощаваме, да приемаме грешките си. Тя имаше книга дори за това как да не закъсняваш. Нямам доверие на хората, които се ориентират към самопомощ. Преди години си тръгнах от един бар с приятел на приятеля — свестен, готин, нормален тип с пуловер с обло деколте и апартамент наблизо. Нравихме секс, той заспа, а аз започнах да разглеждам стаята му и установих, че бюрото му е покрито с лепящи се бележки: