Не се измъчвай за дреболии — всичко е дреболия.
Ако престанем да се стараем да бъдем щастливи, ще си прекарваме доста добре.
Радвай се на живота — никой не го напуска жив.
Не се тревожи, бъди щастлив.
Мен тази неистова обнадежденост ме изплаши повече, отколкото ако бях намерила купчина черепи все още с коса. Изхвърчах навън, обзета от паника, натъпкала бельото си в ръкава.
Не останах още дълго при Барб. Тръгнах си с обещанието скоро да й звънна и със синьо преспапие с формата на сърце, което откраднах от масичката й.
Пати Дей
2 януари 1985 г.
Мивката беше осеяна с петна от пурпурна мътилка от боята за коса на Бен. Значи по някое време през нощта той се бе затворил в банята, беше седнал на спуснатата седалка на тоалетната и бе прочел указанията върху картонената кутия с боя за коса, която тя намери в кошчето. На кутията имаше снимка на жена със светлорозови устни и смолисточерна коса, подстригана на каре. Дали я беше откраднал? Не можеше да си представи Бен, който все ходеше с наведена глава, да оставя комплект за боядисване на коса пред касата. Сигурно го беше откраднал. Посред нощ синът й съвсем сам беше отмервал, смесвал и разлепвал. Беше седял с намазана с химикали рижа коса и беше чакал.
Цялата представа неописуемо я натъжи. В пълна с жени къща нейното момче си беше боядисало косата сам-само нощем. Явно беше глупаво да очаква да я помоли за помощ, но й се струваше самотно той да стори това без помощник. По-голямата сестра на Пати, Даян, беше пробила ушите на Пати в същата тази баня преди двайсет години. Пати нагря една безопасна игла с евтина запалка, а Даян разряза картоф и притисна влажната студена повърхност към ухото й. Замразиха мекичкото на ухото й с кубче лед, Даян нареди: „Стой мирно, не мърдаааай“, и забоде иглата в подобната на гума плът на Пати. Защо им беше картофът? За прицелване или нещо такова. Пати се уплаши след първото ухо и се свлече до ваната с все още щръкнала от ухото игла. Даян, сериозна и неотстъпчива с огромната си вълнена нощница, се приближи към нея с втора нагорещена игла.
— Ще свърши след секунди, не може да пробиеш само едното, Пи.
Дейната Даян. Не бива да си зарязваш работата — нито заради времето, нито от мързел, нито заради болно ухо, топенето на снега или уплашената си по-малка сестра.
Пати завъртя златните си малки обеци. Лявата не беше точно в средата — сама си беше виновна, че мръдна в последния момент. И все пак ето ги, двете следи от младежка жар, а и Пати го направи заедно със сестра си точно както си сложи червило за пръв път или дамски превръзки с големината на памперси някъде през 1965 година. Някои неща не бива да правиш сам.
Сипа препарат в мивката и се зае да търка, а водата стана мастиленозелена. Даян сигурно скоро щеше да дойде. Винаги се отбиваше към средата на седмицата, ако е „в колата си“ — кажеше ли така, петдесетина километровото пътуване до фермата изглеждаше като най-обикновена дневна задача. Даян щеше да обърне най-новата драма с Бен на шега. Когато Пати се тревожеше за училището, учителите и фермата, за Бен, за брака си, за децата, за фермата (след 1980 година неизменно се тревожеше за фермата), копнееше за присъствието на Даян като за силно питие. Даян сядаше на шезлонга в гаража й, изпушваше няколко цигари, обявяваше Пати за глупачка и й нареждаше да се развесели. Тревогите те намират лесно, дори без да ги каниш. За Даян тревогите бяха едва ли не материални същества, порести твари с куки вместо пръсти, които трябваше да бъдат унищожавани незабавно. Даян не се тревожеше, това оставяше на не толкова сърцатите жени.
Обаче на Пати не можеше да й олекне. През последната година Бен беше толкова дистанциран, беше се превърнал в странно и напрегнато дете, което се затваряше в стаята си, куфееше на музика, от която стените се тресяха, а изпод вратата му изхвърчаха избълвани с крясък думи. Плашещи думи. Отначало тя не си правеше труда да слуша, защото самата музика беше толкова грозна, толкова неистова, но един ден се прибра от града по-рано, а Бен си мислеше, че е сам вкъщи, затова Пати застана пред вратата му и го чу да реве: