Чувствах се като детски призрак, докато се качвах в средно голямата си кола, направена сякаш предимно от пластмаса. Все чакам някой от автосалона да дойде и да ми каже: „Беше номер. Всъщност това не може да се кара. Пошегувахме се“. Като в транс карам автомобила си играчка десетина минути към мястото на срещата си с Джим Джефрис и спирам на паркинга пред ресторанта с двайсетминутно закъснение, но знам, че той ще се усмихне вежливо и няма да обели нито дума за неточността ми.
От мен се очакваше да му звънна от мобилния си, когато пристигна, за да дотърчи навън и да ме въведе. Заведението — чудесен старовремски ресторант Кей Си — е заобиколено от изтърбушени сгради, които притесняват Джим, като че ли банда изнасилвачи са се спотаили в празните им черупки и очакват пристигането ми. Джим Джефрис няма да е Човекът-допуснал-нещо-лошо-да-сполети-Либи-Дей. Нищо лошо не може да се случи на ХРАБРАТА МАЛКА ДЕЙ. МАЛКОТО ИЗГУБЕНО МОМИЧЕНЦЕ, на клетото червенокосо седемгодишно момиченце с големите сини очи, единственото оцеляло от ПРЕРИЙНОТО КЛАНЕ, от МАНИАКАЛНИТЕ КАНЗАСКИ УБИЙСТВА, от САТАНИНСКОТО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ ВЪВ ФЕРМАТА. Майка ми, двете ми по-големи сестри — всички убити от Бен. Оцелях единствено аз и го разобличих като убиеца. Аз бях сладураната, изправила пред правосъдието своя брат сатанист. Сензационна новина. „Инкуайърър“ публикува разплаканата ми снимка на първа страница под заглавието АНГЕЛСКО ЛИЦЕ.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и дори сега видях бебешкото си лице. Луничките ми бяха изсветлели и зъбите ми се бяха изправили, но носът ми още беше чип, а очите ми — кръгли като на коте. Вече си боядисвах косата много светлоруса, но рижите корени се бяха показали. Изглеждаше, сякаш черепът ми кърви, особено на късното следобедно слънце. Запалих цигара. Можех да не пуша месеци наред и после изведнъж да ми хрумне: имам нужда от цигара. Такава съм, непостоянна.
— Да вървим, малка Дей — подканих се гласно. Така се наричам, когато ме изпълва ненавист.
Слязох от колата и пушейки, се запътих към ресторанта, като държах цигарата в дясната си ръка, за да не се налага да поглеждам лявата, обезобразената. Почти вечер е: скиталчески облаци прекосяват небето като бизони, а слънцето е достатъчно ниско, за да опръска всичко в розово. Към реката, към извитите рампи на магистралата се извисяват изоставени силози — празни, сумрачно черни и безполезни.
Прекосих паркинга сам-самичка върху съзвездия от натрошено стъкло. Никой не ме нападна. В края на краищата, едва пет следобед е. Джим Джефрис обичаше да вечеря рано и се гордееше с това.
Когато влязох, той седеше на бара, пиеше нещо газирано и както си знаех, първото, което направи, беше да извади мобилния от джоба си и да впери поглед в него, сякаш го е предал.
— Звънна ли ми? — смръщи се той.
— Не, забравих — излъгах го.
Сега вече се усмихна.
— Е, както и да е. Така, радвам се, че си тук, скъпа. Готова ли си да си поговорим сериозно?
Той плесна два долара на бара и ме поведе към червено кожено сепаре с жълт дунапрен, прозиращ под нацепената кожа. Ръбовете на цепнатините одраскаха задната част на бедрата ми, докато се плъзгах на мястото си. Възглавниците изкашляха тютюнева воня.
Джим Джефрис никога не пиеше алкохол пред мен и нито веднъж не ме попита дали аз искам да пия, но когато дойде келнерът, си поръчах чаша червено вино и видях как той се постара да не изглежда изненадан, разочарован или някак по-различен от обичайния Джим Джефрис. „Какво червено?“ — попита келнерът, а аз наистина нямах представа — така и не мога да запомня имената на белите или на червените вина, нито коя част от това название трябва да изречеш, затова казах само: „Наливно“ Джефрис си поръча пържола, аз — пълнени печени картофи, и когато келнерът се отдалечи, той изпусна измъчена дълга въздишка и каза:
— Е, Либи, двамата с теб вече навлизаме в съвсем нова и различна фаза.
— Колко са останали? — попитах, умолявайки мислено кажидесетхилядикажидесетхиляди.
— Четеш ли отчетите, които ти изпращам?
— Понякога — излъгах отново. Обичам да получавам поща, но не и да я чета. Сигурно отчетите бяха в някоя купчина вкъщи.
— Слушаш ли съобщенията ми?
— Мисля, че мобилният ти телефон е развален. Много често прекъсва.
Бях чула достатъчно, за да разбера, че съм в беда. Обикновено изключвах след първото изречение на Джим Джефрис, който винаги започваше с „Либи, обажда се твоят приятел Джим Джефрис…“.