Той очарова момичетата — наричаше ги Кукличке, Ангелско лице — и дори Бен го наблюдаваше внимателно, връхлиташе в разговорите и ги напускаше като акула. Не може да се каже, че Ранър завладя Бен, обаче се постара да се шегува с него, да се държи приятелски. Включваше го като мъж и това беше добре, казваше неща като „Това е мъжка работа“ и му намигаше. След третата седмица Ранър се появи със старо разтегателно канапе в пикапа си, което беше намерил някъде, и предложи да се настани в гаража. Всичко изглеждаше наред. Помагаше й със съдовете и й отваряше вратите. Нарочно оставяше Пати да го усети, че зяпа задника й, а после се преструваше на смутен. Една нощ си размениха цигарена целувка, докато тя му подаваше чисти чаршафи, и той тутакси й налетя — пъхна ръце под ризата й, притисна я към стената, дръпна назад косата й. Тя го отблъсна, каза му, че не е готова, опита да се усмихне. Той се намуси и поклати глава, огледа я от глава до пети със стиснати устни. Докато се събличаше да си ляга, тя усети мириса на никотин там, където я беше награбил под гърдите.
Той остана още един месец, мяташе й похотливи погледи, започваше да върши нещо и го зарязваше наполовина. Когато една сутрин на закуска тя го помоли да си върви, Ранър я нарече кучка, замери я с чаша и по тавана останаха петна от сок. След като той си тръгна, Пати установи, че й е откраднал шейсет долара и кутийка за бижута, в която нямаше нищо, както той скоро щеше да установи. Ранър се премести в порутена хижа на около километър и половина от фермата — от комина непрекъснато се виеше пушек, единственото отопление. Понякога тя чуваше пушечна стрелба в далечината, куршуми, които се изстрелваха право във въздуха.
Това щеше да е последният й романс с мъжа, който беше баща на децата й. Вече беше време за действителността. Пати пъхна сухата си и непокорна коса зад ушите и отвори вратата. Мишел седеше на пода точно пред нея и се преструваше, че оглежда пода. Изгледа Пати иззад градуираните в сивкаво стъкла на очилата си.
— Бен загазил ли е? — попита. — Защо го е направил? Това с косата?
— Проблеми на растежа, струва ми се — отговори Пати точно докато Мишел си поемаше дълбоко въздух — тя винаги си поемаше въздух, преди да каже нещо, изреченията й бяха напрегнати, бързи поредици от думи, които не спираха да се сипят, докато отново не се наложеше да си поеме дъх. Чуха по алеята да приближава кола. Алеята беше дълга, когато човек поемеше по нея, пристигаше след цяла минута. Пати някак разбра, че не е сестра й, макар че момичетата вече крещяха „Даян! Даян!“ и хукнаха към прозореца да погледнат. Чуха се кратки тъжни въздишки, когато в крайна сметка стана ясно, че не е Даян. Пати някак бе разбрала, че е Лен, банкерът, който обслужваше заема й. Дори шофирането му звучеше някак собственически. Лен Стипцата. Бореше се с него още от 1981 година. Тогава Ранър вече ги беше напуснал, след като оповести, че този живот не е за него, и се озърна наоколо, като че ли това място е негово, а не на нейните родители, на баба й и на дядо й.
Единственото, което направи той, бе да се ожени за нея и да съсипе всичко. Горкият разочарован Ранър, с толкова възвишени мечти през седемдесетте, когато хората наистина вярваха, че могат да забогатеят от фермерство. („Ха! — изсумтя тя на глас в кухнята само при мисълта за това. — Представете си!“) Двамата с Ранър поеха фермата от родителите й през седемдесет и четвърта година. Беше голяма работа — по-голяма дори от брака и от раждането на първото й дете. Нито едно от двете събития не зарадва нейните кротки и мълчаливи родители — Ранър още тогава вещаеше проблеми, но слава на бога, те не продумаха и дума срещу него. Когато седемнайсетгодишна Пати им съобщи, че е бременна и че двамата ще се женят, те казаха само: „О!“ И толкова. Това казваше всичко.
Пати имаше една размазана снимка от деня, в който двамата поеха фермата: родителите й, сковани и горди, се усмихваха стеснително на камерата, а тя и Ранър се хилеха победоносно, с буйни коси, невероятно млади, с чаши шампанско в ръка. Родителите й за пръв път пиеха шампанско, но отидоха в града и купиха бутилка специално за повода. Вдигнаха тост с бурканчета за желе.
Всичко бързо се обърка и Пати не можеше да вини единствено Ранър. Навремето всички смятаха, че цената на земята ще продължи да расте устремно — нима ще спрат дотук! — така че защо да не купуваме още, и то непрекъснато! Садете колове за огради — това беше призивът. Бъдете агресивни, бъдете дръзки. Ранър с неговите грандиозни мечти и нулеви познания я бе завел в банката — беше с вратовръзка с цвят на сорбе от лайм, дебела като юрган — и с нерешително мънкане беше успял да вземе заем. В крайна сметка им дадоха два пъти повече от онова, което поискаха. Може би не трябваше да взимат парите, но банкерът ги увери да не се притесняват — било време на бум.