„Те просто раздават пари!“ изрева Ранър и изведнъж се сдобиха с нов трактор и сеялка с шест улея, като и четири им стигаха. След година имаха лъскав червен трактор „Краус Доминейтър“ и нов комбайн „Джон Диър“. Върн Евъли с неговите вдъхващи уважение петстотин акра малко по-надолу се стараеше да изтъква всяко ново нещо, което забележеше в имота им, с неизменно извиване на веждата. Ранър купи още земя и рибарска лодка, а когато Пати го попита: „Сигурен ли си, сигурен ли си?“, той се начумери и изръмжа колко наранен се чувства, че тя му няма доверие. После всичко изведнъж отиде по дяволите като на шега. Картър и руското зърнено ембарго (бори се с комунистите, забрави за фермерите), скочилите на осемнайсет процента лихви, пълзящата нагоре цена на горивото, която после направо хвръкна, фалиралите банки, държави, за които почти не си чувал — Аржентина например — изведнъж се появяват като конкуренти на пазара. Конкуренти на Пати от малкото градче Кинаки в Канзас. След няколко лоши години Ранър си тръгна. Той така и не преглътна Картър — не спираше да говори за Картър. Както си седеше с бира в ръка и гледаше лошите новини по телевизията, Ранър виждаше да проблясват онези огромни заешки зъби, очите му се оцъкляха и той толкова се озлобяваше, като че ли познаваше този тип.
Ранър обвиняваше Картър, а всички останали в скапаното градче обвиняваха нея. Върн Евъли си развързваше езика всеки път, щом я види, цъкаше отвратително. Фермерите, които не се провалят, никога не изпитват състрадание, гледат те, все едно си играл гол на снега, а после си понечил да си избършеш в тях сополивия нос. Миналото лято на някакъв фермер близо до Арк Сити му се развалил самосвалът. Изсипал отгоре му хиляда и осемстотин килограма жито. И този висок метър и осемдесет мъж се задушил, преди да успеят да го измъкнат, все едно да се задушиш с пясък. Всички в Кинаки се опечалиха, потресени от този смахнат инцидент, докато не разбраха, че фермата на мъжа е на път да фалира. И най-неочаквано стана това: ами да е внимавал повече. Държаха лекции как човек трябва да поддържа оборудването, да се грижи за безопасността. Бързо-бързо се обърнаха срещу него, срещу клетия мъртъв мъж с дробове, пълни със собствената му реколта.
Дрън, и ето ти го Лен, точно както се беше опасявала — подаваше вълнената си шапка на Мишел, обемното си палто на Деби, старателно изтупваше снега от чисто новите си мокасини. Пати си помисли, че Бен не би харесал обувките му. Бен часове наред разтъпкваше новите си маратонки и разхождаше момичетата, стъпили върху обувките му, когато още беше близък с тях. Либи изгледа злобно Лен от канапето и отново се обърна към телевизора. Либи обичаше Даян, а този тип не беше Даян, беше я измамил, влизайки през вратата, откъдето би трябвало да влезе Даян.
Лен никога не поздравяваше като хората, изричаше нещо като тиролски напев и Пати всеки път се сепваше — звучеше толкова налудничаво. И този път той изстреля поздрава си, докато тя вървеше по коридора, та й се наложи да се шмугне в банята и да изругае, а после отново да си лепне усмивка на лицето. Лен винаги я прегръщаше, което със сигурност не правеше с другите фермери, които ползваха услугите му. Затова тя се остави да я обгърнат разперените му ръце и той я прегърна малко по-дългичко, отколкото беше уместно, обхванал лактите й с ръце. Чу го да издава бърз шум като от всмукване, все едно я души. Целият вонеше на салам и на ментови бонбони. В даден момент наистина щеше да й посегне и да я принуди да вземе истинско решение, а играта беше толкова жалка, че й се доплакваше. Ловецът и жертвата, обаче като в лош научнопопулярен филм — той беше трикрак койот завързак, а тя — изморено куцо зайче. Не беше величествена гледка.
— Как е моята фермерка? — попита Лен. Негласно се бяха договорили да възприемат като шега факта, че тя управлява фермата самостоятелно. В този момент май наистина беше.
— Ами караме някак — отговори тя. Деби и Мишел се оттеглиха в стаята си. Либи изсумтя от канапето. Няколко седмици след предишното посещение на Лен се наложи да проведат търг в къщата — семейство Дей надничаха от прозорците, докато съседите им купуваха от евтино по-евтино оборудването, от което Пати се нуждаеше, за да върти фермата. Мишел и Деби адски се засрамиха, като видяха, че техни съученички, дъщерите на семейство Бойлър, са дошли заедно с родителите си, все едно са на пикник, и обикалят фермата. „Защо не може да излезем?“, хленчеха те и се извиваха гневно и умолително, докато наблюдаваха как момичетата Бойлър се люлеят на тяхната люлка от автомобилна гума. Да им бяха продали и нея! Пати непрекъснато им повтаряше: „Тези хора навън не са ни приятели“. Хора, които преди им изпращаха коледни картички, сега плъзгаха ръка по нейните редосеялки и разрохватели, по извитите и усукани очертания, и неохотно предлагаха два пъти по-малко от реалната стойност. Върн Евъли взе сеялката, срещу която бълваше огън и жупел преди време, и дори принуди водещия на търга да свали първоначално обявената цена. Безмилостно. Седмица по-късно Пати срещна Върн в бакалницата. Тилът му порозовя, когато се извърна от нея. Тя го последва и изцъка назидателно в ухото му точно както правеше той.