Изби ме пот. Показанията ми бяха същински лабиринт от объркващи детски спомени („Мисля, че Бен е довел вкъщи вещица, която ни е убила“ казвах аз, на което прокурорът отговаряше само: „Мммм, сега да поговорим какво се е случило наистина“) Адвокатът на Бен пък все едно ме беше увил с памук и поставил върху пухена постеля, толкова деликатно се бе държал с мен („Възможно ли е да си малко объркана относно това, което си видяла, Либи? Съвсем сигурна ли си, че е бил брат ти, Либи? Възможно ли е да ни разказваш каквото мислиш, че искаме да чуем?“ На което аз съм отговорила: „Не. Да. Не“) В края на деня съм отговаряла със „Сигурно“ на всеки въпрос, с което съм показвала, че съм приключила.
Защитникът на Бен постоянно изтъкваше кървавото петно на чаршафите на Мишел и загадъчната мъжка официална обувка, оставила следа в кръвта на семейството ми, обаче не успяваше да изгради убедителна алтернативна теория. Може да е имало и някой друг, но нямаше следи от стъпки, нямаше никакви следи от гуми пред къщата, за да го докаже. Сутринта на 3 януари температурата се покачи с петнайсет градуса, снегът се разтопи и всички отпечатъци се превърнаха в пролетна кал.
Освен моите показания срещу Бен имаше много неща: драскотини от нокти по лицето му, които не можеше да обясни, разказът за чорлавия мъж, който според първоначалните му твърдения избил всички — история, която той бързо смени с „бях навън цялата нощ, не знам нищо“ — голям кичур коса на Мишел, намерен на пода в неговата стая, и налудничавото му поведение през целия онзи ден. Беше боядисал косата си черна, което всички намираха за подозрително. Бяха го забелязали да се „прокрадва“ из училището — няколко учители свидетелстваха. Чудеха се дали не се е опитвал да измъкне някакви животински останки, които е държал в шкафчето си (животински останки?), или не е събирал други лични вещи на ученици за някой сатанински ритуал. По-късно през деня той явно бе отишъл на някакъв купон с напушване, където се хвалел с дяволските си ритуали.
Самият Бен не си помогна: нямаше алиби за убийствата; имаше ключ за къщата, в която не беше проникнато с взлом; и се беше скарал с мама същата сутрин. И се държа малко гадно. Когато прокурорите оповестиха, че той е поклонник на сатаната и убиец, Бен реагира с въодушевено обяснение на сатанинските ритуали, на конкретни песни, които харесва, защото му напомнят за преизподнята, и за огромната сила на сатанизма. („Той насърчава човек да прави онова, което му е приятно, защото всички ние в основата си сме животни“) В даден момент прокурорът помолил Бен да престане да си играе с косата си и да се държи сериозно, не „проумяваш ли колко сериозни са нещата?“
— Проумявам, че според вас са сериозни — отговорил Бен.
Не ми звучаха като думи на Бен, какъвто го помнех — моя мълчалив и затворен брат. Лайл беше сложил в папката и няколко снимки от процеса: Бен с черната му коса, хваната на опашка (защо адвокатите му не го бяха накарали да я подстриже?), напъхан в раздърпан костюм, неизменно ухилен подигравателно или напълно апатичен.
Е, Бен не си беше помогнал, обаче протоколите от процеса ме накараха да се изчервя. Но пък и се почувствах малко по-добре. Не аз бях виновна Бен да се озове в затвора (ако беше наистина невинен, ако наистина беше). Не, вината беше по малко на всички.
Седмица след като се съгласих да се срещна с Бен, предстоеше наистина да се видя с него. Карах към родния си град, където не бях стъпвала през последните дванайсет години, град, който, без да иска позволението ми, се беше превърнал в затворнически. Всичко стана много бързо и ме разтърси емоционално. Единственият начин да се кача в колата беше да не спирам да се уверявам, че няма да влизам в Кинаки, няма да минавам по дългия черен път, който ще ме отведе у дома, няма и няма. Не че домът ми още беше там, някой беше купил имота още преди години, незабавно беше съборил къщата, беше срутил стените, които майка ми разкрасяваше с евтини плакати с цветя, беше разбил прозорците, пред които бяхме дишали, докато чакаме да видим кой се задава по алеята, беше нацепил рамката на вратата, на която мама с молив отбелязваше с колко са пораснали Бен и сестрите ми, но за мен вече беше твърде изморена (само веднъж ме беше премерила: Либи — 96 см).