Шофирах три часа из Канзас, катерех се и се спусках по Флинт Хилс, после стигнах равнината, табелите, които ме канеха в залата на славата на „Грейхаунд“, в Музея на телефонията, да видя най-голямото кълбо от връв. И отново прилив на лоялност: би трябвало да ги посетя всичките, дори и само като плесница по лицето на ироничните пътешественици. Най-накрая се отклоних от магистралата, потеглих на север, на запад, на север и на запад по плетеницата от черни пътища, покрай които нивите представляваха точки от зелено, жълто и кафяво, пасторален поантилизъм. Приведох се над волана, засменях станции със сълзливи кънтри парчета и християнски рок и фъз. Анемичното мартенско слънце успя да сгрее колата и огря нелепо рижите корени на косата ми. Топлината и цветът отново насочиха мислите ми към кръвта. На предната седалка до мен имаше половинлитрово шише с водка, което смятах да изгълтам, когато стигна до затвора — самопредписана доза вцепенение. Нужно ми беше необикновено голямо усилие на волята, за да не изпия шишето още докато карам, с една ръка на волана и навела глава назад.
И като по силата на някакво вълшебство, точно когато си помислих: ето, вече съм наблизо, на широкия равен хоризонт се появи табела. Знаех точно какво ще пише: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ с характерните за петдесетте години наклонени букви. И точно така стана, а аз забелязах откос в долния ляв ъгъл, където Ранър стреля от пикапа си преди десетилетия. Когато се приближих, установих, че дупките от куршуми са само в представите ми. Табелата беше спретната и нова, но със същия стар шрифт: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ Не отстъпваха от лъжата, хареса ми. Тъкмо подминах табелата, ето ти следващата: „Държавен затвор в Кинаки, следващата отбивка вляво“. Подчиних се на инструкцията, като поех на запад през земите, където преди се намираше фермата на Евъли. Ха, така ви се пада, Евъли, помислих си, обаче не можех точно да си спомня защо Евъли бяха лоши. Помнех само, че са.
Забавих съвсем ход и запълзях по този нов път далеч извън града. Кинаки никога не е бил благоденстващо място — състоеше се предимно от кретащи ферми и оптимистични къщи от шперплат от времето на скандално краткия петролен бум. Сега беше още по-зле. Затворническият бизнес не беше спасил града. От двете страни на улицата имаше заложни къщи и паянтови домове, едва на десетина години, но вече разкривени. Слисани деца стърчаха насред мърляви дворове. Навсякъде се беше натрупала смет: опаковки от храна, сламки за пиене, цигарени фасове. На един тротоар, изоставен от някого, забелязах цял обяд — кутия от стиропор, пластмасова вилица, стиропорена чашка. В канавката наблизо се бяха разсипали пържени картофки с кетчуп. Дори дърветата бяха жалки: хилави, недоразвити и упорито отказващи да растат. В края на пресечката тантурест младеж и момиче седяха на пейка пред „Деъри Куин“ и зяпаха движението, все едно гледат телевизия.
На телефонния стълб наблизо вятърът ветрееше залепена зърниста снимка на сериозна тийнейджърка, изчезнала през октомври 2007 година. През още две пресечки се натъкнах на съвсем същия стълб със съобщение за изчезнало момиче през юни 2008 година. И двете момичета бяха размъкнати и намръщени, което обясняваше защо не бяха получили същото отношение като Лизет Стивънс. Мислено си отбелязах да си направя хубава усмихната снимка, в случай че някога изчезна.
След още няколко минути се появи затворът в една широка, огряна от слънцето просека.
Не беше толкова внушителен, колкото си представях — няколкото пъти, когато си го представях. Изглеждаше като просторна постройка от предградията и човек можеше да го обърка с местен филиал на компания за хладилници, може би дори с телекомуникационна централа, ако не беше бодливата тел върху зидовете. Кълбетата тел ми напомниха за телефонния кабел, заради който мама и Бен постоянно се караха към края, онзи, в който все се спъвахме. Деби беше кремирана с малък звездовиден белег на китката заради проклетия телефонен кабел. Изкашлях се силно само за да чуя някакъв звук.
Влязох в паркинга и усетих асфалтираната повърхност прелестно гладка, след като часове наред бях карала сред дупки. Паркирах и останах седнала — просто гледах, а колата ми цялата шумеше след пътуването. Вътре, между стените, се чуваха говор и викове на мъже, които бяха в почивка. Преглътнах водката, която ми запари лековито. Сдъвках веднъж два пъти парченце ментова дъвка, после го изплюх в опаковката от един сандвич и усетих как ушите ми се стоплят от алкохола. Бръкнах под пуловера и си разкопчах сутиена, усетих как гърдите ми провисват едри и надиплени на фона на звуците на убийците, които вкарваха кошове. Това беше един от съветите, които ми даде Лайл, заеквайки и внимателно подбирайки думите: „Ще имаш само един шанс да минеш през детектора за метал. Не е като на летището — не стават чудеса. Затова трябва да оставиш всичко метално в колата. Хммм, включително, хммм, жените… казват се банели, струва ми се… в сутиените. Те могат да се окажат проблем“.