Добре де. Напъхах сутиена в жабката и оставих гърдите си да се поклащат на воля.
Вътре надзирателите се държаха любезно, сякаш бяха гледали много учебни филми по вежливост: да, госпожо, насам, госпожо. В погледите им нямаше дълбочина, собственото ми отражение отскачаше от очите им обратно към мен като горещ картоф. Обиски, въпроси, да, госпожо, и много чакане. Врати се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, докато минавах през цяла поредица от тях, всяка с различна големина като метална Страна на чудесата. Подовете воняха на белина, а във въздуха миришеше на влага и на месо. Сигурно столовата беше наблизо. Заля ме противна вълна от носталгия, като си представих децата Дей и нашите субсидирани училищни хранения: едрогърдите разгорещени жени, които се провикваха „Безплатен обяд!“ към касата, докато ние минавахме с порция „Строганоф“ и мляко със стайна температура.
Помислих си, че Бен е избрал подходящ момент: ту отменяното, ту отново връщаното смъртно наказание в Канзас беше в мораториум по време на убийствата (стъписах се от смайващата си нова изразност „по времето на убийствата“ за разлика от „когато Бен уби всички“). Беше осъден на доживотен затвор. Поне не го убих. Вече стоях пред гладката като в подводница врата на залата за свиждания и чаках. „Няма какво друго, трябва да се направи“, това гласеше мантрата на Даян. Трябваше да престана да мисля за семейството. Надзирателят до мен, скован рус мъж, който ми спести празните приказки, изпълни увертюрата „след вас“.
Бутнах вратата и влязох вътре. Имаше редица от пет кабинки, в една, от които седеше набита индианка и разговаряше със своя син затворник. Черната коса на жената се спускаше по раменете й и й придаваше буен вид. Жената мърмореше нещо глухо на младия тип, който кимаше отривисто, притиснал слушалката към ухото си, свел очи.
Седнах през две кабинки и тъкмо се настаних и си поех дъх, когато Бен влетя през вратата като коте, залетяло се да избяга навън. Беше нисък, може би метър и седемдесет, а косата му беше станала тъмнорижава. Носеше я дълга до раменете, пъхната по момичешки зад ушите. С очилата си с телени рамки и оранжевия си гащеризон приличаше на усърден механик. Грейнал в усмивка. Седна, долепи едната си длан до стъклото и ми кимна да направя същото. Не можех, не можех да притисна длан към неговата, влажна като шунка до стъклото. Вместо това му се усмихнах леко и посегнах към слушалката.
От другата страна на стъклото той взе слушалката, прокашля се, после сведе поглед, понечи да каже нещо и млъкна. Близо минута гледах темето му. Когато Бен вдигна поглед, видях, че плаче — две сълзи се стичаха от очите му по бузите. Изтри ги с опакото на ръката си, после се усмихна с треперещи устни.
— Боже, изглеждаш точно като мама — избъбри на един дъх, изстреля думите, после се закашля и изтри още сълзи. — Не го знаех. — Очите му се стрелкаха между лицето ми и ръцете му. — О, боже, Либи, как си?
Прочистих гърлото си и отговорих:
— Добре, струва ми се. Реших, че е време да дойда да те посетя. — Наистина приличам на мама донякъде, помислих си. Наистина. И после си помислих: големият ми брат, и изпитах същата гордост в гърдите си, която изпитвах и като дете. Той изглеждаше почти като преди, същото бледо лице, чипият нос на семейство Дей. Дори не беше пораснал много след убийствата. Като че ли през онази нощ растежът му беше прекъснал. Като че ли растежът и на двама ни беше секнал. Той умее да те разиграва, предупредих се мислено. После прогоних тази мисъл.
— Радвам се, радвам се — каза Бен, все още забол поглед отстрани в ръката си. — Много си мислех за теб през годините, чудех се как си. Така прави човек тук… мисли и се чуди. От време на време някой ми пишеше за теб. Обаче не е същото.
— Не е — съгласих се. — Добре ли се отнасят с теб? — попитах глупаво, с изцъклени очи, и неочаквано се разплаках, а единственото, което исках да кажа, беше съжалявамсъжалявамсъжалявам… обаче не казах нищо, а се вгледах в съзвездието от пъпчици до ъгъла на устните на Бен.