— Взех им и една книжка със стикери — каза Даян и я тупна върху масата.
— О, глезиш ги, Ди.
— Е, взела съм им само една, така ще трябва да си я разменят. Така става, нали? — засмя се тя и се зае да прави кафе. — Нещо против?
— Не, разбира се, трябваше аз да се сетя. — Пати се приближи до бюфета, за да намери чашата на Даян — тя обичаше една тежка чаша, голяма колкото главата й, която беше на баща им. Пати чу очакваното съскане, завъртя се и удари веднъж проклетата кафеварка — винаги ставаше така след третата доза кафе.
Момичетата се върнаха вътре, сложиха торбите върху кухненската маса и след известно подканяне от страна на Даян започнаха да изваждат покупките.
— Къде е Бен? — попита Даян.
— Ммммм — гласеше отговорът на Пати, която сложи три лъжички захар в чашата на Даян. Махна на децата, които бяха забавили темпото на подреждане на консервите и надничаха към тях с различна стенен на престорено нехайство.
— Той е загазил — злорадо избухна Мишел. — Пак.
— Кажи й за неговата… знаеш какво — подкани Деби сестра си.
Даян се извърна към Пати намръщено, все едно очакваше разказ за злополука с гениталиите на Бен или за осакатяване.
— Момичета, леля Даян ви е донесла книжка за стикери…
— Вървете да си поиграете в стаята си, докато аз поговоря с майка ви. — Даян винаги говореше по-рязко на момичетата от Пати, държеше се като уж сърдития Ед Дей, който ги хокаше и мърмореше с толкова преувеличена умора, че те още като деца знаеха, че по-скоро ги дразни. Пати добави умолителен поглед към Мишел.
— О, книжка със стикери! — оповести Мишел със смътно преувеличен ентусиазъм. Тя винаги с удоволствие участваше в заговорите на възрастните. А след като Мишел се преструваше, че иска нещо, Либи веднага започваше да скърца със зъби и да иска да граби с ръчички. Либи беше родена по Коледа, така че никога не получаваше колкото трябва подаръци. Пати криеше отстрани един допълнителен подарък — и хоп, честит рожден ден, Либи! — обаче всички знаеха истината, Либи беше ограбена. Либи рядко не се чувстваше ограбена.
Пати знаеше тези неща за момичетата си, но все забравяше. Какво и ставаше, защо тези дребни особености на характера на децата й все я изненадваха?
— Да отидем ли в гаража? — попита Даян и потупа цигарите в джоба на ризата си.
— О! — отговори само Пати.
До трийсетата си година Даян най-малко два пъти годишно отказваше цигарите и после пак започваше да пуши. Вече беше на трийсет и седем (и изглеждаше много по-зле от Пати, кожата на лицето й беше на ромбчета като змийска), а Пати отдавна беше разбрала, че най-добрата подкрепа е да си мълчи и да я накара да седи в гаража. Точно както правеше майка им с баща им. Разбира се, той почина от рак на белия дроб скоро след като навърши петдесет.
Пати последва сестра си и си пое дълбоко въздух, защото й предстоеше да каже на Даян, че е изгубила фермата. Очакваше да види дали тя ще се разкрещи за безразсъдното пилеене на пари на Ранър и за това, че Пати му позволява да харчи безразсъдно, или ще реагира само с онова кимване.
— Е, какво става с… знаеш какво на Бен? — попита Даян, настани се на скърцащия градински стол — две от трите му ленти бяха скъсани и провиснали към пода. Запали цигара и веднага замаха с ръка, за да прогони дима далеч от Пати.
— О, не е това, не е нищо откачено. Откачено е донякъде, но… боядисал си е косата черна. Какво означава това?
Изчака Даян да започне да бръщолеви, но тя просто седеше и мълчеше.
— Как се справя Бен, Пати? Най-общо, как ти се струва?
— О, ами не знам. На настроения е.
— Открай време си е такъв. Още като бебе беше същинско коте. Както се гушка, в следващия момент те гледа така, все едно представа си няма кой си.
Вярно беше, на две годинки Бен беше смайващо създание. Настояваше директно да получи проява на обич, стисваше я за ръката или за гърдата, но щом се наситеше, което ставаше бързо, съвсем се отпускаше и се преструваше на умрял, докато не го оставиш на мира. Беше го водила на лекар, а Бен седя като истукан и със стиснати устни, момче стоик с поло блузка и с тревожна способност да се затваря в себе си. Дори лекарят се поуплаши, предложи му евтина близалка и й каза да го доведе отново след шест месеца, ако състоянието му е същото.
— Е, не е престъпление да си на настроения — отбеляза Пати. — И Ранър беше такъв.