Бях наказана за нещо през лятото между втората и третата ми година в гимназията и докато Даян беше на работа, седях в горещата каравана и гневът ми към кучето растеше все повече и повече, а самото животно ставаше все по-раздразнително. Отказвах да го разхождам, затова то обикаляше като лудо от канапето до кухнята, после до килера, през цялото време джафкаше и ми гризеше крака. Свих се на кълбо, кипяща от ярост, и се престорих, че гледам някаква сапунка, но вместо да ме остави на гнева ми, Грейси спря след едно кръгче и ме ухапа по кутрето на осакатения крак — просто го стисна със зъбите си и го разклати. Помня, че си помислих: „Ако това куче отхапе един от последните ми пръсти…“ После се вбесих на нелепия си вид: на лявата си ръка имах чуканче, на което мъж никога нямаше да сложи брачна халка, а заради осакатеното си дясно стъпало постоянно се клатушках като моряк на сушата. Момичетата в училище наричаха пръста ми „бучка“. Това беше още по-зле, звучеше едновременно чудато и гротескно, нещо, на което да се изкискаш и бързо да отместиш поглед. Неотдавна един лекар ми каза, че вероятно ампутациите изобщо не са били необходими, „… просто някой прекалено амбициозен провинциален лекар“. Стиснах Грейси през корема и усетих гръдния й кош под пръстите си — хладно, потръпващо, малко нещо. Треперенето само ме разгневи още повече и изведнъж рязко я дръпнах от пръста си — заедно с плътта — и я запокитих с всичка сила към кухнята. Тя се удари в острия ръб на плота, свлече се на тръпнеща купчинка и кръвта й рукна по линолеума.
Не исках да я убия, но тя умря — не толкова бързо, колкото ми се искаше, но след около десет минути, докато крачех около караваната и се мъчех да реша какво да правя. Когато Даян се прибра с голям плик пържено пиле, Грейси още лежеше на пода, а единственото, което можах да кажа, беше: „Тя ме ухапа“.
Опитах да кажа още нещо, да обясня, че вината не е моя, обаче Даян само изпъна предупредително пръст: „Да не си посмяла“. Обади се на най-добрата си приятелка Валери — деликатна и блага жена, колкото Даян беше едра и безцеремонна. Даян стоеше наведена над мивката и гледаше през прозореца, докато Валери увиваше Грейси със специално одеяло. След това двете се затвориха в спалнята, а когато излязоха, Валери просто застана мълчаливо до Даян, която със сълзи на очи и кършейки пръсти ми каза да си събирам нещата. Сега като си помисля, Валери може и да е била гадже на Даян — леля ми всяка вечер се настаняваше в леглото и си говореше с нея, преди да заспи. Двете се съветваха за всичко и дори имаха еднакви небрежни прически. По онова време не ме интересуваше какво представлява тази жена за Даян.
През последните си две години в гимназията живях при учтиво семейство в Абилин, някакви роднини от второ коляно, които тероризирах умерено. От този момент нататък Даян се обаждаше през няколко месеца. Седях и разговарях с нея и в слушалката чувах пращенето по линията и пушаческото й дишане. Представях си как долната половина на устата й е провиснала, прасковения мъх по брадичката й и онази бенка близо до долната й устна, месесто дискче, за което веднъж ми каза, че изпълнявало желания, ако го потъркаш. Чувах скърцане някъде зад нея и знаех, че Даян отваря средното шкафче в кухнята на караваната. Познавах мястото по-добре от фермата. Двете с нея вдигахме ненужен шум, преструвахме се, че кихаме или кашляме, а после Даян казваше, „Един момент, Либи“, което беше безсмислено, защото никоя от нас не говореше. Валери обикновено беше при нея и двете си бърбореха тихичко: Валери я придумваше нежно, а Даян ръмжеше, после Даян разговаряше с мен още двайсетина секунди и си измисляше извинение да затвори.
Престана да ми се обажда след излизането на книгата „Нов ден за Дей“. Единственият й коментар гласеше: „Откъде ти хрумна да направиш такова нещо?“, което беше прекалено превзето за Даян, но прозвуча по-измъчено от три дузини ругатни.
Знаех, че номерът на Даян е същият, тя никога нямаше да се премести — караваната беше закачена за нея като черупка. Двайсетина минути ровичках из папките в къщата си, търсейки старото си тефтерче с адресите, което бях започнала да си водя още от началното училище — онова с момичето с опашки на корицата, което някои биха решили, че прилича на мен. С изключение на усмивката. Номерът на Даян беше на буквата „Л“, „леля Даян“ а името й бе изписано с пурпурен маркер с моя почерк с букви като животинчета от извити и усукани тънки балони.
С какъв тон да говоря и как да обясня обаждането си? Отчасти само ми се искаше да я чуя как диша хрипливо в слушалката и как гласът й като на футболен треньор прогърмява в ухото ми: „Е, защо не се обаждаш толкова време?“ Отчасти ми се искаше да разбера какво всъщност мисли за Бен. Тя никога не беше бесняла против брат ми, винаги внимаваше как говори за него — още едно нещо, за което й дължах благодарност в ретроспекция.