Той се почувства като ранено животно, което се отдалечава, накуцвайки, като ранен елен, който трябва да бъде убит. Просто застрелян. Понякога си представяше оръжия, опряно в слепоочието си дуло. В една от тетрадки те си беше записал цитат от Ницше, на който се натъкна един ден, докато разлистваше цитатите в „Бартлетс“ и чакаше футболистите да напуснат сградата, за да може да почисти:
Мисълта за самоубийство е огромна утеха: помага ти да преживееш много тъмни нощи.
Всъщност той никога не беше мислил да се самоубива. Не искаше да се превръща в трагична откачалка от новините, която разплаква момичета, макар че в реалния живот те не му говореха. Кой знае защо, това му изглеждаше по-жалко, отколкото бе животът му в действителност. Все пак нощем, когато положението беше наистина лошо и той най-силно се чувстваше в капан и безсилен, се наслаждаваше на тази мисъл: как ще отвори шкафчето е пушките на майка си (комбинацията беше 5-12-69, годишнината на родителите му, голям майтап), ще усети в ръцете си металната тежест, ще пъхне няколко патрона в патронника с лекота, все едно изстисква паста за зъби, ще притисне дулото към слепоочието си и веднага ще стреля. Трябва да стреляш веднага, опрял цевта в слепоочието си, с пръст на спусъка, иначе може да се откажеш. Трябва да стане с едно движение — и после се свличаш на земята като дрехи от закачалка. Просто… буууф. На пода и вече за разнообразие, си проблем на някой друг.
Не възнамеряваше да върши такива неща, обаче, когато имаше нужда от облекчение, а не можеше да лъсне бастуна или пък вече го беше сторил и се нуждаеше от допълнителна утеха, обикновено си мислеше за това. На пода, странично, като че ли тялото е просто купчина дрехи за пране, които чакат да ги вдигнеш.
Влетя през вратата и членът му се отпусна, като че ли дори самото влизане в гимназията го скопи. Грабна кофата и я повлече обратно към килера, където изми ръце с твърдия сапун.
Докато слизаше по стълбите към задната врата, група момчета от горните класове профучаха покрай него към паркинга, а главата му пламна под черната коса, защото си представяше какво си мислят те — откачалка, точно както си беше казал треньорът — обаче те не казаха нищо, всъщност дори не го погледнаха. Трийсетина секунди след тях той блъсна вратите и отразеното от снега слънце беше ослепително бяло. Ако се случваше на филм, тук щеше да прозвучи китарното соло, воят на акорда… Ияуууу!
Навън момчетата се бяха накачулили в един пикап и описваха широки демонстративни кръгове из паркинга. Докато Бен развързваше колелото си с пулсираща глава, на кормилото капна кръв. Размаза я с върха на показалеца си, плъзна пръст по струйката на челото си и без да се замисля, пъхна пръст в устата си, като че ли е топче желе.
Нуждаеше се от някакво облекчение. Бира и може би един джойнт, за да се поотпусне. Единственото място беше при Трей. Всъщност това не беше домът му, Трей никога не беше казал къде живее, обаче, когато не беше у Диондра, най-вероятно беше в „Къмпаунд“ по дългия черен път, който се отбива от шосе 41, с маклури от двете страни, после се стигаше до голяма окосена просека със склад от твърда ламарина. Цялата постройка дрънчеше на вятъра. През зимата вътре бръмчеше генератор само колкото да захрани няколко духалки и телевизор с лош сигнал. Върху пръстения под бяха метнати десетина килима като ярки вонящи петна, имаше и няколко подарени стари и грозни канапета. Хората се събираха да пушат край духалките, като че ли са огромни огньове. Всички пиеха бира — държаха кутийките навън на студено — и всички пушеха джойнт. Обикновено по някое време някой източваше до супера и в изблик на щедрост домъкваше няколко дузини буритос — някои претоплени, други още замразени. Ако им останеха, ги пъхваха в снега до бирите.
Бен не беше ходил там без Диондра, това беше нейната компания, обаче какво друго да прави? Ако се появи с разцепено чело, със сигурност щеше да получи поне неохотно кимване и кутийка бира. Може и да не бяха дружелюбни — Трей никога не се държеше с него приятелски — но по правило никого не отпращаха. Бен със сигурност щеше да бъде най-младият, макар че бяха имали и по-млади: веднъж се появи двойка с момченце, което беше голо, само по джинси. Докато всички се дрогираха, момченцето седеше мълчаливо на канапето, смучеше си палеца и зяпаше Бен. Повечето хора обаче бяха на двайсет, двайсет и една-две, на възраст, на която щяха да отидат в колеж, ако не бяха отпаднали в гимназията. Щеше да се отбие, току-виж го харесали и Диондра престане да му казва Примък (защото все се примъква) всеки път, когато го заведе там. Поне щяха да го пуснат да седи в ъгъла и да пие бира няколко часа.