Може би беше по-разумно да се прибере у дома, обаче майната му.
Складът целият се тресеше, когато Бен най-накрая пристигна с колелото си, вибрираше от китарен рефрен отвътре. Някой беше донесъл усилвател и свиреше оглушителния такт, докато ушите на всички не се свиха до иглени уши. Каквото и да свиреше, беше адски добро — някаква песен на „Венъм“, идеална за настроението на Бен. ДумтаратакаДУМ! Беше като тътен от приближаващи се конници, грабители и мародери. Звукът на хаоса.
Остави колелото си навън на снега, разтърси ръце и раздвижи врата си. Главата вече го болеше, някаква кънтяща болка, която не можеш да пренебрегнеш като обикновено главоболие. И беше адски гладен. Беше сновал по шосето, опитвайки да се убеди да завие към склада. Трябваше му убедителна история за раните по лицето, нещо, което нямаше да предизвика гадости като ауууу, бебчето паднало от колелото. Мечтаеше си Трей или Диондра да се появят тъкмо навреме, за да го вкарат вътре, голяма работа, всички ще се усмихват и ще му подават пиячка, когато влезе през вратата.
Обаче трябваше да го направи сам. Виждаше на километри заснежената равнина — не идваха никакви коли. Бутна вратичката с ботуша си и се вмъкна вътре, а китарата продължаваше да се блъска в стените като затворено в клетка животно. Бен и друг път беше виждал типа, които свиреше. Твърдеше, че навремето пътувал с турнето на „Ван Хален“, обаче не разкриваше много подробности за живота на пътя. Плъзна поглед покрай Бен, без да го забележи, и очите му се зареяха към въображаема публика. Имаше четирима типове и едно момиче, всички с прегорени странни коси, всичките по-възрастни, подаваха си един джойнт, отпуснати върху квадратите на килимите. Почти не го погледнаха. Най-грозният тип беше сложил ръка върху хълбока на момичето, а тя се беше изтегнала в скута му като котка. Имаше обеца на носа, а лицето й беше червено от акне и беше адски друсана.
Бен обиколи помещението — имаше просторно празно място между вратата и квадратите с килими — и седна на тънка зелена постелка на малко повече от метър от групата, като ги гледаше с кос поглед, за да може да кимне. Никой не ядеше, нямаше храна. Ако беше Трей, щеше да поклати глава и да каже: „Я ме уредете с малко от това!“, поне щеше да попуши с тях.
Китаристът Алекс всъщност беше доста свестен. Другото, което искаше Бен, беше китара, „Флойд Роуз Тремоло“. Беше се полигавил с една в Канзас Сити, когато с Диондра влязоха в магазин за китари, и му стана приятно, това можеше да го научи. Поне достатъчно добре, за да свири няколко адски готини парчета, да дойде тук и да разтърси склада. Всичките му познати ги биваше в нещо, дори това нещо да беше пилеенето на пари, както правеше Диондра. Когато й разказваше за неща, които иска да научи, които иска да направи, тя се смееше и казваше, че от него се очаква единствено да взема прилична заплата.
„Храната струва пари, електричеството струва пари, представа си нямаш“ — казваше тя. Понеже родителите й често отсъстваха, Диондра плащаше много от сметките в къщата, обаче ги плащаше с проклетите пари на родителите си. Бен не беше сигурен, че да пишеш чек е чак толкова прекрасно нещо. Зачуди се колко ли е часът и му се прииска просто да беше отишъл у тях да я изчака. Сега трябваше да остане тук около час, за да не си помислят, че си тръгва, понеже никой не говори с него. Панталонът му още беше мокър от кофата, а от предницата на блузата си усещаше да се носи миризмата на стара риба тон.
— Ей, хлапе — повика го момичето.
Той вдигна поглед към нея, а черната му коса беше паднала върху едното око.
— Не трябва ли да си на училище? — попита тя, редейки отнесено думите. — Какво търсиш тук?
— Във ваканция сме.
— Бил във ваканция — обясни тя на гаджето си. А типът, мръсен и с хлътнали бузи, с едва наболи мустачки, вдигна поглед при тези думи.
— Познаваш ли някого тук? — попита го гаджето.
— Познавам него — посочи Бен към Алекс.
— Ей, Алекс, познаваш ли това хлапе?
Алекс престана да свири, разкрачи се широко като рокер и изгледа Бен, приведен на пода. Поклати глава.
— Не, човече. Не се мотая със средношколци.
Винаги му пробутваха същите гадости. Бен си мислеше, че новата черна коса ще му помогне, че с нея няма да изглежда толкова млад, обаче на момчетата им беше приятно да го поднасят или да го пренебрегват. Дължеше се на нещо у самия него, на походката му или на нещо в кръвта му. Винаги го избираха предпоследен за всяка отборна игра — невзрачното момче, което привикваш точно преди истинските скапаняци. Момчетата веднага го надушваха — флиртуваха с Диондра пред очите му през цялото време. Сякаш знаеха, че пишката му се спаружва малко след като прекрачи прага. Е, майната им, беше му писнало от тях.