— Какви например? — настоя момичето.
— Например… ами някои неща трябва да умрат. Трябва да ги убием. Както Исус изисква жертви, така изисква и Сатаната.
Как само го каза — Сатаната, все едно е име на някой приятел. Не му прозвуча фалшиво, само страшно. Чувстваше се нормално, все едно знае за какво говори. Сатаната. Почти си го представяше — някакъв тип с мрачно изражение и рога, с онези тесни като цепки кози очички.
— Наистина ли вярваш в тези простотии… как ти беше името?
— Бен. Дей.
— Бен Гей?
— Да, това не бях го чувал. — Бен си взе още една бира от хладилника, без дори да попита, беше се поприближил, откакто се бяха заговорили, и след като алкохолът го разхлади, всичко, което каза, глупостите, които се изливаха от устата му, звучаха безспорно. Самият той може да стане безспорен, вече го виждаше въпреки последното подмятане — онзи знаеше, че шегата му ще отшуми и толкова.
Запали още един джойнт, момичето отново свали щипката от косата си, глупавият й мек кичур коса падна обратно и без щипката тя вече не изглеждаше толкова хубава. Бен си дръпна доста сериозно, но — „не кашляй, не кашляй“ — недостатъчно, за да усети семенцата дълбоко в гърлото си. Беше долнопробна трева, от която се напушваш гадно. Ставаш параноичен и бъбрив, вместо да се размекнеш. Бен имаше теория, че всички химически отпадъци от фермите се събират в почвата, а тези подли и ненаситни растения ги изсмукват. Заразяват се с химикали, всички инсектициди и яркозелените торове нахлуват в гънките на дробовете и на мозъка му.
Момичето го наблюдаваше с онзи отнесен поглед, който имаше и Деби, след като твърде дълго е стояла пред телевизора, като че ли искаше да каже нещо, но я мързеше да си размърда устата. На Бен му се прииска да хапне.
Дяволът никога не е гладен. Това си помисли най-неочаквано, думите изникнаха в съзнанието му като молитва.
Алекс отново дърпаше струните на китарата си, нещо на „Ван Хален“, нещо на Ей Си Ди Си, песен на „Бийтълс“, после изведнъж засвири „О, малкият Витлеем“, а от звучните акорди Бен усети как главата го заболява още по-силно.
— Ей, без коледни песни, на Бен не му харесва — провикна се Майк.
— Мамка му, той кърви! — съобщи момичето.
Раната на челото му се беше отворила и кръвта се стичаше по лицето му върху панталоните. Момичето му подаде салфетка от някаква закусвалня, обаче той отблъсна ръката й и размаза кръвта по лицето си като бойна окраска.
Алекс беше престанал да свири, всички бяха вперили очи в Бен с неловки усмивки и напрегнати рамене и леко се отдръпнаха от него. Майк му подаде цигарата като жертвен дар, с връхчетата на пръстите си, за да не го докосва. Бен не я искаше, обаче отново си дръпна силно и киселият дим обгори още малко тъкан в дробовете му.
В този момент платнището на вратата се нагъна и изплющя и влезе Трей. Със скръстени ръце, здраво стъпил на земята, с леко приведени рамене, огледа помещението и после отметна глава назад, все едно Бен е вмирисана развалена риба.
— Какво търсиш тук? Диондра с теб ли е?
— Тя е в Салина. Реших да намина, да убия времето. Те ме забавляват.
— Чухме, че сте се сбили — каза момичето с лукава усмивка на извитите си като тънки полумесеци устни. — И разни други лоши работи.
С лъскавата си дълга черна коса и изсеченото си лице Трей беше неразгадаем. Огледа групата на пода, после Бен, седнал заедно с тях, и май този път не беше сигурен как да отиграе положението.
— Дааа, какво ви разказа? — Забоде поглед в Бен и взе една бира от момичето, без дори да го поглежда. Бен се запита дали беше спал с нея, защото го беше виждал да се държи със същото презрение към едно от бившите си гаджета: „Нито се сърдя, нито ми е тъжно, нито се радвам да те видя. Пет нари не давам. Хич не ме интересуваш“.