— Някакви простотии за дявола и какво правите вие… за да му помагате — каза тя.
Тогава вече Трей се ухили и седна срещу Бен, който се мъчеше да не го поглежда в очите.
— Ей, Трей? Ти индианец ли си? — попита Алекс.
— Аха, искаш ли да те скалпирам?
— Ама не изцяло, нали? — изломоти момичето.
— Майка ми е бяла. Не излизам с индианки.
— Защо? — попита тя, като слагаше и махаше щипката в косата си, а металните зъбци се заплитаха в чупливите кичури.
— Защото Сатаната харесва бели катерички. — Той се ухили и наклони глава към нея, а момичето се разкиска, но понеже изражението му не се промени, то млъкна, а грозното му гадже отново сложи ръката си на бедрото му.
Харесало им беше дърдоренето на Бен, обаче Трей беше по-страшен. Седеше с почти кръстосани крака, оглеждаше ги привидно приятелски, обаче без никаква топлота. И макар че позата на тялото му беше небрежна, всъщност крайниците му стърчаха под остри, напрегнати ъгли. У него имаше нещо адски жестоко. Никой не понечи отново да пусне джойнта.
Поседяха мълчаливо няколко минути — настроението на Трей засегна всички. Обикновено той беше шумен умник, налитащ на бой бираджия, обаче като се ядосаше, сякаш протягаше стотици невидими и настойчиви пръсти, с които буташе всички по раменете и ги поваляше. Потапяше всички.
— Е, искаш ли да ходим? — внезапно попита той Бен. — Пикапът ми е отвън. Ключовете на Диондра са у мен. Може да я почакаме у тях да се прибере. По-добре, отколкото в тази ледена дупка.
Бен кимна, махна колебливо на другите, последва Трей, който вече беше излязъл, и изхвърли кутийката от бирата си в снега. Определено се беше дрогирал. Думите заседнаха в гърлото му, докато се качваше в пикапа и се мъчеше да изломоти някакво извинение на Трей, който, неизвестно защо, току-що му беше спасил задника. Защо ключовете на Диондра бяха у него? Сигурно ги беше поискал. Бен не се реши да попита.
— Дано да подкрепиш с дела глупостите, които си издрънкал вътре — каза Трей и даде на заден. Пикапът му беше като танк и мина направо през полето, подскачаше по стари царевични стебла и напоителни канали, принуждавайки Бен да се вкопчи в ръкохватката, за да не си отхапе езика. Трей изгледа многозначително ръката му, стиснала ръчката.
— Да, разбира се.
— Може пък довечера да станеш мъж. Може би.
Пусна касетофона. „Айрън Мейдън“, по средата на песента, да, мамка му, думите просъскаха срещу Бен: „666… Сатана… жертва“.
Бен превърташе музиката в главата си, мозъкът му се пържеше, чувстваше се обезумял и яростен, както винаги му въздействаше хеви метълът, а китарата не го пускаше, продължаваше да го напряга все повече и повече, блъскаше в главата му, думканото на барабаните се стрелна нагоре по гръбнака му и той изпадна в някакво опиянение, което не му позволяваше да мисли трезво, а само да се тресе напрегнато. Усещаше цялото си тяло като стегнат юмрук, готов да се изстреля всеки момент.
Либи Дей
Сега
Шосе И-70 между Канзас Сити и Сейнт Луис изискваше часове наред неприятно шофиране. Равен, матовожълт, с многобройни билбордове от двете страни: зародиш, сгушен като котенце („Абортът убива едно туптящо сърце“); дневна, цялата червена от светлините на линейка („Тейк Кеър“ — специалист по почистване на местопрестъпления); невероятно невзрачна жена, която гледаше прелъстително прелитащите мотористи (мъжки клуб „Хот Джимис“). Билбордовете, които заплашително осведомяваха за Христовата любов, бяха правопропорционални по брой на онези, които рекламираха евтино порно, а табелите за местните ресторанти до една използваха неправилно кавичките: Хърбс Хайуей Дайнър — „най-хубавата“ храна в града; Джолийнс Риб Хаус — елате да опитате нашите „вкусни“ млади ребърца.
Лайл седеше на предната седалка. Беше претеглил всички „за“ и „против“ това да ме придружи (може би аз съм щяла да постигна по-голям успех с Криси самичка, понеже и двете сме жени, обаче, от друга страна, той познавал тази част от случая по-добре; но пък можел да се превъзбуди, да й зададе твърде много въпроси и да развали всичко, защото понякога се увличал — ако имал някакъв недостатък, той бил, че понякога се увлича; но пък петстотин долара били много пари и той чувствал, че има право, без да ме обижда, да дойде с мен). Накрая отсякох по телефона, че ще намина покрай „При Сара“ след трийсет минути и ако е отвън, ще го взема с мен. И затворих. Затова сега мърдаше на седалката до мен, натискаше и издърпваше копчето на ключалката, четеше на глас всяка табела, сякаш се опитваше сам да се убеди в нещо. Минахме покрай един склад за фойерверки, голям колкото катедрала, и поне три групи знаци за фатални инциденти: малки бели кръстове и пластмасови цветя, които събираха прах отстрани на пътя. Бензиностанциите се оповестяваха със знаци, които бяха по-тънки и по-високи от оклюмалите ветропоказатели на съседните ферми.