— А това ли? — престорено прошепна Криси. — Само си купувах нещо за довечера. Нямаше да… о, боже. Някои момичета го правят, но аз не. Има едно клето шестнайсетгодишно момиче, което работи с майка си. Гледам да се грижа за нея. Колийн. Все се чудя дали не трябва да извикам социалните? На кого се обажда човек за такова нещо?
Зададе въпроса със същата загриженост, с която би разпитвала за нов гинеколог.
— Ще ни дадеш ли адреса на баща си? — попита Лайл.
Криси се изправи двайсетина минути по-късно, отколкото бих го направила аз.
— Вече ви казах, не поддържаме връзка.
Лайл понечи да каже нещо, но аз се извърнах към него, боднах го с пръст в гърдите и наредих само с устни: млъкни. Той отвори уста, затвори я, погледна момичето на сцената, което разиграваше чукане на пода, и излезе през вратата.
Обаче бях закъсняла, защото Криси оповести, че има среща с някого. Докато плащах на бармана, тя ме попита мога ли да й заема двайсет долара.
— Ще купя на Колийн нещо за вечеря — излъга. После бързо промени исканата сума на петдесет. — Просто още не съм си осребрила чека. Ще ти ги върна, обещавам. — Изнесе цяло представление, като взе лист и писалка и ме помоли да си напиша адреса, за да ми изпрати парите по пощата.
Мислено добавих парите към сметката на Лайл, дадох ги на Криси, която ги преброи пред мен, като че ли щях да я излъжа. Отвори грамадната си чанта и отвътре изпадна детска чашка с чучурче.
— Остави — махна ми тя с ръка, когато се наведох да я вдигна, и аз я оставих.
После написах името и адреса си на мръсния лист. Либи Дей. Казвам се Либи Дей, лъжлива курво.
Пати Дей
2 януари 1985 г.
13:50 ч.
Пати се чудеше колко ли часа двете с Даян са обикаляли заедно с кола — хиляда, две хиляди? Може би, ако ги сумираш, ще се получат общо две години, както правят компаниите за продажба на матраци: една трета от живота си прекарвате в сън, така че защо да не е на „Камфърт Куш“. Осем години стоим по опашки, така се говори. Шест години пикаем. Така погледнато, животът е гаден. Две години чака по лекарски кабинети, обаче само три часа общо гледа как Деби се смее на закуска, докато млякото не се разтече по брадичката й. Две седмици яде клисавите палачинки с още влажно тесто по средата, които са й приготвили момичетата. Само един час гледа смаяно как Бен несъзнателно пъха бейзболната си шапка зад ушите с жест досущ като този на дядо му, обаче дядо му почина, когато Бен беше още бебе. Шест години разнася тор, три години избягва разговорите с хората, които събират пари за просрочените сметки. Може би един месец прави секс, а един ден — хубав секс. Беше спала с трима мъже през живота си. С милото си гадже от гимназията, с Ранър, готиния тип, който я открадна от милото й гадже от гимназията и я заряза с четири (прекрасни) деца; и с един тип, с когото излиза няколко месеца през годините, след като Ранър я напусна. Спаха три пъти с децата у дома. И това винаги свършваше неловко. Бен, начумерен и обсебващ единайсетгодишен малчуган, се изтъпанчваше в кухнята, за да ги гледа злобно, когато излязат от спалнята й на сутринта, а Пати се притесняваше, че спермата на този тип е по тялото й и мирише гадно и смущаващо на децата й, които са още по пижами. Още от самото начало беше ясно, че няма да се получи, дори ако тя беше събрала смелост да опита отново. Либи щеше да завърши гимназия след единайсет години, може би десет. Тогава тя щеше да е на четирийсет и три, което си беше сексуалният връх за жените. Или нещо подобно. Може би това беше менопаузата.
— Към училището ли? — попита Даян и Пати излезе от трисекундния транс и си спомни страховитата им мисия, тежката им задача — да намерят сина й, и после какво? Да го скрият някъде, докато всичко се размине? Да го закара в къщата на момиченцето и да изяснят всичко? В семейните филми майката винаги хващаше сина си да краде и го изпращаше обратно в магазина да върне десертчето с трепереща длан и да помоли за прошка. Тя знаеше, че и Бен е крал от магазина. Преди той да започне да си заключва вратата, понякога намираше в стаята му странни предмети, които се побират в джоб. Свещ, батерии, найлонов плик с войничета играчки. Никога нищо не казваше и това беше ужасно. Част от нея просто не искаше да се занимава с проблема — да ходи с колата чак до града и да разговаря с някакво хлапе, което взема минимална заплата и бездруго не му пука. А и другата страна (много по-лошата), мисълта „защо пък не“? Момчето имаше толкова малко, защо да не продължат да се преструват, че въпросната вещ му е подарена от приятел? Нека да задържи откраднатата дреболия, нищожна простъпка в общата картина на нещата.