— Не съм добра майка.
— Тихо.
Домът на семейство Мюлер се намираше на прилично голямо парче земя — сто и шейсет хектара. Къщата беше мъничка и приличаше на лютиче — жълто петно на фона на километри зелена зимна пшеница и сняг. Духаше още по-силно от преди, според прогнозата през нощта щеше да вали сняг, а после изведнъж температурите щяха да станат пролетни. Обещанието се беше загнездило в съзнанието й — внезапни пролетни температури.
Поеха по тесния недружелюбен път към къщата, минаха покрай един разрохвател, който си стоеше в плевнята като животно. Кривите му остриета хвърляха остри като нокти сенки върху земята. Даян издаде носов звук, какъвто винаги издаваше, когато й е неудобно, престорено прочистване на гърлото, за да запълни тишината. Двете не се погледнаха, докато излизаха от колата. По дърветата бяха накацали бдителни черни птици — грачеха неспирно, злонамерено и шумно. Една от тях прелетя край тях и от човката й се проточи сребриста коледна украса. Нищо друго не помръдваше, нямаше никакво движение, не дрънчеше порта, вътре не се чуваше телевизор, само тишината на покрита със сняг земя.
— Не виждам колелото на Бен — каза само Даян, докато чукаха на вратата.
— Може да е отзад.
Вратата отвори Ед. Джим, Ед и Бен бяха в един и същи клас, обаче братята не бяха близнаци, просто един от тях беше повтарял веднъж, а може би и два пъти класа. Май беше Ед. Той огледа Пат за секунда, нисичко момче, само около метър и шейсет и пет или там някъде, но с атлетична мъжка фигура. Напъха ръцете си в джобовете и се озърна назад.
— Ами здравейте, госпожо Дей.
— Здравей, Ед. Извинявай, че те притеснявам по време на коледната ваканция.
— Не, няма проблем.
— Търся Бен, той тук ли е? Виждал ли си го?
— Бе-ен ли? — произнесе той името на две срички, сякаш мисълта за това го погъделичка. — Ами не, не сме виждали Бен… май не сме го виждали цяла година. Освен в училище. Сега се движи с друга група.
— Каква група? — попита Даян и Ед за пръв път я погледна.
— Ами…
Виждаше как силуетът на Джим се приближава към вратата, осветен отзад от прозореца в кухнята. Пристъпваше тежко към тях, по-едър и по-висок от брат си.
— Можем ли да ви помогнем с нещо, госпожо Дей? — пъхна той лицето, а после и торса си напред и бавно избута брат си. Двамата на практика запушиха входа. Наложи се Пати да проточи шия, за да надникне вътре.
— Тъкмо питах Ед дали сте виждали Бен днес и той каза, че не сте го виждали почти през цялата учебна година.
— Амиии не. Ако се бяхте обадили по телефона, щяхте да спестите време и да не идвате.
— Трябва бързо да го намерим — да имате представа къде е, имаме семеен проблем? — прекъсна ги Даян.
— Ами не — отговори Джим отново. — Иска ми се да можехме да помогнем.
— Не можете ли дори да ни дадете името на някой, с когото прекарва времето си Бен? Сигурно знаете.
Ед вече се беше върнал вътре, затова се провикна от тъмната дневна:
— Кажи й телефон 1-800-дяволски-изчадия — изкикоти се той.
— Моля?
— Нищо. — Джим сведе поглед към топката на вратата в ръката си и се поколеба дали вече да не затваря.
— Джим, помогни ни, моля те — промърмори Пати. — Моля те!
Момчето се намръщи, почука с върха на каубойския си ботуш по пода като балерина, но без да вдига поглед.
— Ами той се навърта край дяволската група.
— Какво означава това?
— Начело е някакъв по-голям тип, не му знам името. Вземат наркотици, пейот или каквото е там, убиват крави и такива неща. Така съм чувал. Хлапетата от бандата не са от нашето училище. С изключение на Бен.
— Е, сигурно знаеш поне едно име — примоли се Пати.
— Наистина не знам, госпожо Дей. Ние страним от тези неща. Съжалявам, опитахме да си останем приятели с Бен, обаче… Ние тук ходим на църква, нашите ни държат строго. Аз… наистина съжалявам.
Той забоде поглед в пода и Пати не можа да се сети какво да каже.
— Добре, Джим, благодаря ти.
Той затвори вратата и преди още Даян и Пати да се обърнат, вътре в къщата някой кресна: „Тъпак, защо ти грабваше да го казваш?“, последвано от силен удар в стената.