Обърнах се към няколко други кашона, кашоните под стълбите, които бяха станали още по-зловещи, откакто си бях позволила да мисля за убийствата. Това са просто вещи, напомних си. Не могат да ти навредят.
Когато бях на четиринайсет, често мислех за самоубийство — днес това ми е хоби, но на четиринайсет беше призвание. Една септемврийска сутрин, след началото на учебната година, взех магнума четирийсет и четвърти калибър на Даян и часове наред го гушках в скута си като бебе. Какво блаженство би било просто да си пръсна черепа и всичките ми зли демони да се разхвърчат, както когато духваш глухарче. Обаче си помислих за Даян — как се прибира у дома и намира малкото ми трупче и червената стена, и просто не можах да го направя. Сигурно затова толкова й се сърдя — защото ми попречи да сторя онова, което исках най-много. Просто не можех да й го причиня, затова сключих сделка със себе си: ако все още се чувствам толкова зле на 1 февруари, ще се самоубия. На първи февруари се чувствах също толкова зле, обаче отново сключих сделка: ако е толкова зле и на първи май, тогава ще го направя. И така нататък. А още съм жива.
Погледнах към кашоните и си обещах нещо по-кротичко: ако след двайсет минути още не съм в състояние да го направя, ще изгоря всичко.
Първият кашон се разпадна лесно — едната му стена се разпра още щом дръпнах тиксото. Вътре, най-отгоре на купчината, беше фланелката на мама от концерта на „Полис“ — с петна от храна и невероятно мека.
Осемнайсет минути.
Отдолу имаше прихваната с ластиче тетрадка на Деби. Разлистих я напосоки:
Хари С. Труман е трийсет и третият американски президент и е от Мисури.
Сърцето е помпата на тялото, която разнася кръвта до всички негови части.
Отдолу имаше бележки на Мишел до мен, от мен до Деби, от Деби до Мишел. Прегледах ги и извадих една картичка за рожден ден с плодов сладолед на корицата, чиято черешка беше от червени пайети.
Скъпа Деби — пишеше мама с тесния си почерк, — всички много се радваме, че в семейството ни има такова мило, добро и услужливо момиче. Ти си моята черешка на върха на сладолед! Мама
Никога не пишеше „майчето“ или нещо подобно, си казах, и ние никога не сме я наричали така като деца. Искам си майчето, помислих си. Никога не сме й го казвали. Искам си мама. Усетих как в мен се отприщва нещо, което не би трябвало да се отприщва. Някакъв шев се разпори.
Четиринайсет минути.
Продължих да ровя из бележките, като отделях настрана скучните и безсъдържателните за Клуба на следователя, тъгувах по сестрите си, смеех се на някои бележки, на невероятните ни тревоги, на кодираните послания, на примитивните рисунки, на списъците с хора, които харесваме и не харесваме. Бях забравила колко задружни бяхме ние, момичетата Дей. Навремето не бих го казала, но сега, докато проучвах всичките ни бележки като стара мома антроположка, осъзнах, че е точно така.
Единайсет минути. Ето ги дневниците на Мишел, всички пристегнати с гумен ластик в папка от изкуствена кожа. Всяка година тя получаваше по два за Коледа — а като всяко момиче се нуждае от два пъти повече. Винаги започваше да пише в новия си дневник веднага, докато ние още седяхме скупчени край елхата, описваше всички подаръци, които бяхме получили, документираше всичко.
Разлистих дневника й от 1993 година и си припомних каква проклета досадница беше Мишел дори деветгодишна. Текстът от този ден разказваше как чула любимата си учителка, госпожа Бърдол, да казва на някакъв мъж неприлични неща по телефона в учителската стая, а госпожа Бърдол дори не била омъжена. Мишел се чудеше дали да не й каже, че я е чула, защото тогава току-виж госпожа Бърдол й донесе нещо хубаво за обяд. (Оказа се, че госпожа Бърдол веднъж дала на Мишел половин поничка с желе, което предизвикало неувяхващата обич на Мишел към нея и към кафявите й хартиени пликове. Обикновено човек можеше да разчита на половин сандвич или на парче ябълка от някой учител, ако го зяпа достатъчно дълго. Просто не бива да го правиш твърде често, иначе ще изпратят бележка у дома и мама ще се разплаче.) Дневниците на Мишел бяха пълни с драматизъм и намеци на средношколско ниво: по време на междучасията госпожа Макнейни пушела точно пред момчешката съблекалня, а после използвала спрей за уста (спрей за уста беше подчертано няколко пъти), та никой да не разбере. Госпожа Джоукип от църквата пиела в колата си… а когато Мишел я попитала дали не е болна от грип, понеже пиела от шишето, тя се засмяла и й дала двайсет долара за бисквитките на момичетата скаути, макар че Мишел не била скаут.