По дяволите, тя пишеше неща дори за мен: знаеше например че съм излъгала мама за Джесика О’Донъл. Вярно беше, че бушонирах окото на горкото момиче, обаче се кълнях пред мама, че е паднала от люлката. „Либи ми каза, че дяволът я накарал да го направи — пишеше Мишел. — Да кажа ли на мама?“
Затворих дневника за 1983 година, разлистих 1982 и 1984 година. Прочетох внимателно дневника от втората половина на 1984 година, в случай че Мишел споменава нещо съществено за Бен. Немного, освен чести твърдения, че той е кретен и че никой не го харесва. Запитах се дали и ченгетата са останали със същото впечатление. Представих си горкия новобранец, който яде китайска храна посред нощ и чете как на най-добрата приятелка на Мишел й дошло за пръв път.
Девет минути. Още картички за рождени дни и писма, а после попаднах на бележка, сгъната по-прилежно от останалите, почти като оригами, което приличаше на фалически символ, и вероятно точно това беше намерението, защото отгоре пишеше „Жребец“.
11.05.84 г.
Скъпи Жребецо,
В час по биология съм и се пипам под чина, толкова горещо те желая. Представяш ли си катеричката ми? Още е хубава и зачервена от теб. Ела вкъщи след училище днес, става ли? Искам да ти скоча. Адски съм възбудена, дори сега. Иска ми се да живееш с мен, когато родителите ми ги няма. Майка ти няма да разбере, толкова е отнесена! Защо да стоиш у вас, като можеш да си с мен? Стегни се малко и кажи на майка ти да върви по дяволите. Мразя да идваш да ме видиш, а мен да ме няма и да се забавлявам другаде. Мили боже! О, толкова искам да свърша! Да се видим в колата ми след училище, паркирала съм на Ръсел стрийт. Доскоро,
Бен нямаше гадже, със сигурност. Никой, включително той, не бе споменавал подобно нещо. Името дори не ми звучеше познато. На дъното на кутията имаше стари училищни годишници още от 1975 година, когато Бен беше тръгнал на училище, до 1990 година, когато Даян за пръв път ме отпрати.
Отворих годишника за учебната 1984–85 година и разгледах класа на Бен. Нямаше Диондра, но имаше снимка на Бен, от която ме заболя: прегърбени рамене, дълга коса и риза с копчета на яката, която той обличаше по специален повод. Представих си го у дома, как се издокарва в деня на снимката, как се упражнява да се усмихва пред огледалото. През септември 1984 година все още носеше ризите, които мама му купуваше, а през януари вече беше гневно чернокосо момче, обвинено в убийство. Прегледах класовете на по-големите от Бен и от време на време се сепвах, щом попаднех на някоя Даяна или Дайна, но Диондра нямаше. После погледнах и по-горния клас и точно щях да се откажа, когато я намерих, Диондра Уърцингър. Отвратително име и аз плъзнах пръст по редицата с очакването да попадна на някоя бъдеща домакиня, грубовата и мустаката девойка. Обаче вместо това се натъкнах на хубаво момиче с окръглени бузи и водопад от тъмни къдрици. Имаше дребни черти, които пресилваше с тежък грим, но дори на снимката се открояваше от останалите. Имаше нещо в тъмните й хлътнали очи, някакво предизвикателство, а устните й бяха леко разтворени и разкриваха острите й кучешки зъбки.
Измъкнах годишника от предишната година — там я нямаше. Измъкнах годишника от следващата година — там също я нямаше.
Бен Дей
2 януари 1985 г.
15:10 ч.
Пикапът на Трей миришеше на трева, на потни чорапи и на сладникав коктейл с вино, вероятно разлят от Диондра. Тя често заспиваше с бутилка в ръка — обичаше да пие направо от шишето, докато алкохолът я събори, а последната глътка да й бъде подръка за всеки случай. В пикапа бяха разпилени стари опаковки от храни, кукички за риболов, един брой на „Пентхаус“, а върху постелката в краката на Бен щайга с картонени опаковки, на всяка от които пишеше „Мексикански скачащи бобчета“ и имаше рисунка на бобче със сомбреро, в чиито нозе — знаци като на „Найки“, за да изглежда, че скача.
— Опитай — подкани го със знак Трей.
— Не, това не са ли някакви буболечки?
— Аха, ларви на бръмбар — отговори Трей и пусна режещия си смях.
— Страхотно, не, благодаря.
— О, мамка му, човече, само те поднасям. Дай по-весело!