Спряха пред един супермаркет, Трей махна на мексиканеца на касата — „имам бобче за теб“ — натовари Бен с цял куп „Бийст“, начоси за микровълнова, за които Диондра вечно мрънкаше, и взе пакети с телешка пастърма, които разпери в ръка като букет.
Типът се усмихна на Трей, издаде нещо като индиански боен вик. Трей скръсти ръце пред гърдите си и се престори, че изпълнява мексикански танц.
— Само ми звънни, Хосе.
Типът не каза нищо повече, а Трей му остави рестото, което си беше цели три долара. Бен не спираше да мисли за тези пари, докато пътуваха към къщата на Диондра. Че светът е пълен с хора като Трей, които просто оставят три долара бакшиш, без да се замислят. Като Диондра. Преди няколко месеца, в самия край на горещия септември, се наложи Диондра да гледа двама свои братовчеди или нещо такова, затова двамата с Бен ги закараха на воден парк близо до границата с Небраска. Тя от един месец караше мустанга на майка си (нейната кола й била омръзнала) и задната седалка беше пълна с неща, които бяха купили, неща, които на Бен никога не би му хрумнало да притежава: три различни вида слънцезащитен крем, плажни кърпи, бутилки сода с лимон, дюшеци, надуваеми пояси, плажни топки, кофички. Децата бяха малки, на шест-седем години, и бяха натъпкани отзад с всички тези боклуци, надуваемите дюшеци проскърцваха при всяко движение, а близо до Лебанон те отвориха прозореца, разкикотиха се, дюшеците заскърцаха още по-силно, все едно достигаха до кулминацията на някакъв полов акт между надуваеми дюшеци, и Бен най-сетне разбра защо се кискат децата. Събираха дребните, които Диондра беше зарязала на задната седалка — тя винаги хвърляше там дребните монети — а хлапетата ги изхвърляха с шепи през прозореца, за да се пръснат като искри. Не само пенита, имаше и монети от по двайсет и пет цента.
Бен си помисли, че по това се различават хората. Не по това дали обичат котки или кучета, дали са фенове на „Шефс“ или на „Бронкос“. А по отношението към монетите от двайсет и пет цента. За него те се равняваха на един долар. Няколко такива монети бяха обядът му. Монетите, които тези малки нищожества изхвърляха през прозореца, бяха половината цена на едни дънки. Той на няколко пъти помоли хлапетата да престанат, обясняваше им, че е опасно, незаконно, че ще ги глобят, че трябва да седнат с лице напред. Децата се кикотеха, Диондра изрева: „Бен няма да получи издръжката си за седмицата, ако му вземете дребните“ — и той разбра, че е разкрит. Не беше толкова сръчен, колкото си мислеше: Диондра бе забелязала, че той обира дребните й. Почувства се като момиче, чиято пола вятърът току-що е вдигнал високо. И се запита какво говори това за нея — да забележи, че гаджето й обира дребните, и нищо да не каже. Добра ли беше или гадна?
Пристигнаха на пълна скорост пред къщата на Диондра, огромна бежова кутия, заобиколена от мрежеста ограда, та питбулите да не разкъсат пощальона. Диондра имаше три питбула, единият от които беше бяла торба мускули, огромни топки и безумни очи. Бен го мразеше дори повече от другите два песа. Тя пускаше кучетата в къщата, когато родителите й ги нямаше, и те се катереха по масите и осираха пода. Диондра не чистеше, само пръскаше освежител за въздух върху просмуканите с лайна килими. Красивият син килим в хола — пепел от виолетки, така го наричаше Диондра — беше направо миниран с втрити между нишките лайна. Бен се мъчеше да не обръща внимание. Не беше негова работа, както обичаше да му напомня Диондра.
Задната врата беше отворена въпреки студа и питбулите притичваха навътре-навън като в някакъв фокус — няма питбул, един питбул, два питбула в двора! Три! Три питбула на двора, обикалят в кръг, после отново се стрелват вътре. Приличаха на птици в ято, които се кълват и се дразнят в полет.
— Мразя тези проклети кучета — изстена Трей и спря колата.
— Тя ги глези.
Кучетата залаяха нападателно, когато Бен и Трей поеха към къщата, и ги последваха като обезумели покрай оградата, навираха муцуни и лапи през отворите на мрежата и лаеха, лаеха, лаеха.
Предната врата беше отворена и навън струеше топлина. Минаха през вестибюла с розови тапети — Бен не устоя и затвори вратата, за да пести топлина — и тръгнаха надолу, към етажа на Диондра. Тя беше в хола и танцуваше полугола, само по огромни розови чорапи, без панталони и с пуловер като за двама човека с огромни плетеници, който приличаше на Бен на рибарска, не на момичешка дреха. Но пък всички момичета от училище носеха широки ризи. Казваха им „ризи от гаджето“ или „ризи от татко“. Разбира се, и Диондра носеше супершироки дрехи с нещо отдолу: провиснала фланелка, после някакъв потник и отгоре ярка раирана риза. Веднъж Бен й предложи един от големите си черни пуловери, за да й стане пуловер от гаджето, понеже нали й беше гадже, а тя сбърчи нос и заяви: „Не е какъвто трябва. И има дупка“. Като че ли дупката в дрехата му беше нещо по-гадно от кучешките лайна по целия килим. Бен така и не беше сигурен дали Диондра знае всякакви тайни и скрити правила, или просто си ги измисля, за да го държи в подчинение.