— Просто вземи някой, а? Не е бог знае какво.
Избрах си един, който смътно приличаше на моя отрязан, и Ранър ми го приши към ръката, разкъсаният кон виеше зад нас с женски писък — смъртно уплашен и гневен. Ранър запрати една лопата към него, конят се разпадна на две и се строполи треперещ на земята, неспособен да помръдне.
— Ето — облиза устни Ранър. — Като нов е.
Между двата ми момичешки пръста се мъдреше заоблен палец от крак, прикачен с мързеливи дебели шевове, изневиделица изникна и гаджето на баща ми Пеги и каза:
— Скъпа, майка ти не е тук, нали помниш? Ние я убихме.
Ранър се плесна по главата като човек, забравил да донесе мляко у дома, и каза:
— Точно така. Точно така. Убих всички момичета, освен Либи.
Тримата стояхме и примигвахме един срещу друг и въздухът стана противен. Ранър отново яхна коня и взе лопатата, която се беше превърнала в брадва.
Аз се събудих рязко — едната ми ръка притискаше нощната лампа към пода. Едва се зазоряваше, когато се извърнах и погледнах към катурнатата на една страна светната лампа, и се запитах дали крушката няма да протри целия килим. Вече беше сутрин, а аз още не можех да помръдна.
Обаче в стаята на Бен светеше. Първата ми реална мисъл: през онази нощ в стаята на Бен светеше и някой говореше. Искаше ми се да престана да мисля за това, обаче все там се връщах. Защо някакъв маниак убиец ще ходи в стаята на Бен, ще затваря вратата, ще светва лампата и ще си говори с него?
В стаята на Бен светеше. Оставете всичко друго — отмъстителния Лу Кейтс, затъналия в дългове Ранър, неколцина палячовци, които искат да натрият носа на Ранър, като избият семейството му. Забравете кресливия глас, който бях чула и който — добре де, предполагам — може и да не беше на Бен. Обаче той не си беше у дома, когато си легнахме, а когато се събудих, лампата светеше. Помня, че изпитах облекчение, защото Бен си беше у дома, в стаята му светеше, защото двамата с мама нямаше да се карат повече поне днес, защото зад вратата той говореше, може би по новия си телефон, или си говореше сам, обаче лампата светеше.
И коя беше Диондра?
Приготвих се да стана от леглото, отметнах завивките — влажни и посивели от тялото ми. Откога ли не ги бях сменяла? После се запитах колко често човек трябва да сменя завивките си. Има неща, които просто не научаваш. Сменях чаршафите след секс, най-сетне, но и това бях научила от телевизията преди няколко години: Глен Клоуз в някакъв трилър току-що беше правила секс и сменяше чаршафите, а останалото не помнех, защото си мислех само: „А, явно хората сменят чаршафите, след като правят секс“. Имаше логика, но не се бях замисляла по въпроса. Бях отгледана дива и сигурно до края щях да си остана такава.
Станах от леглото, най-накрая върнах обратно нощната лампа върху шкафчето си, отидох в хола и се прокраднах до телефонния секретар, за да не се издам, че ме интересува дали имам съобщение. Може би дори съм си подсвирквала, а краката са ме теглили напред — нищо необичайно, просто отивам на разходка. Нищичко от Даян. Вече четири дни, а нищичко от Даян.
Е, няма проблем, имах и други близки.
Този път, когато влязох, Бен ме чакаше — появи се пред погледа ми, преди да съм готова. Седеше скован на мястото си зад стъклото и погледът му се рееше — манекен с гащеризон. Искаше ми се да му кажа да не се държи така с мен, защото направо ме побиват тръпки, обаче нищо не казах, понеже защо да ме побиват тръпки, освен ако още не съм напълно убедена, че той е невинен.
А явно не бях.
Седнах на все още влажния от друг човек стол, а на това място топлината на пластмасата ми се стори противно интимна. Размърдах задника си напред-назад, за да завладея стола, стараейки се да не изглеждам отвратена, но когато вдигнах телефона, слушалката още беше потна от предишния посетител, а изражението ми накара Бен да се намръщи.
— Добре ли си? — попита той и аз кимнах. Да, разбира се, съвсем добре съм.
— Е, върна се значи — каза той. Лицето му застина в усмивка. Предпазлива, какъвто си беше Бен открай време. На семейното тържество в последния учебен ден той изглеждаше точно по същия начин, като дете, което непрекъснато живее в библиотеката и все очаква да му изшъткат.
— Върнах се.
Лицето му беше мило, не беше хубаво, но беше мило, лице на добър човек. Хвана ме, че го преценявам, и очите му се стрелнаха към ръцете. Вече бяха станали големи, по-големи от дребното му тяло, ръце на пианист, макар че никога не беше свирил на пиано. Бяха целите в белези, нищо впечатляващо, тъмнорозови конфети от порязвания и пробождания. Проследи погледа ми, вдигна едната си ръка и посочи с пръст дълбока рана: