— Нараних се, докато играх поло.
Засмях се, защото виждах, че вече съжалява за шегата.
— Не, всъщност знаеш ли какво е това? — попита Бен. — Това е онзи бик, Жълт 5, помниш ли копелето?
Фермата ни беше малка, но въпреки това никога не давахме имена на добичетата — не беше добра идея, дори като дете не ми се искаше да се привържа към някой Боси, Ханк или Сладката Бал, защото щяха да бъдат заклани, когато пораснат достатъчно. Шестнайсет месеца, това звучеше в главата ми. Станеха ли на година, започваш да ги обикаляш на пръсти, мяташ им коси отвратени погледи и се чувстваш неловко, като гост в дома ти, който е пръднал. Затова предпочитахме всяка година, когато се отелят, да свързваме кравите с телетата: Зелен 1, Червен 3, Син 2, които се изхлузват от телата им върху пръстения под на обора и веднага започват да ритат и да се опитват да стъпят здраво на крака. Хората си мислят, че кравите са покорни и глупави, обаче телетата? Те са предпазливи като котета, игриви са и по тази причина не ми беше позволено да влизам при тях, а само да ги гледам между летвите. Спомням си обаче как Бен, обут с гумени ботуши, се промъкваше бавно и целеустремено като астронавт, а когато успееше, все едно се опитваше да улови риба. Помня Жълт 5, поне името, прочутото теле, което не позволи да бъде кастрирано — горките Бен и мама, ден след ден се опитваха да го хванат, за да му клъцнат топките, и всеки ден сядаха да вечерят неуспели, защото Жълт 5 ги беше надхитрил. Първата вечер се шегувахме, всеки говореше на пържолата си, все едно е Жълт 5: „Ще има да съжаляваш, Жълт 5“. Втората вечер случилото се, се превърна в извор на раздразнен смях, на петата вечер всички се усмихвахме мрачно и мълчахме, все едно напомняхме на мама и на Бен, че не ги бива достатъчно — че са слаби, дребни, бавни, неумели.
Никога нямаше да се сетя за Жълт 5, ако Бен не ми беше напомнил. Исках да му кажа да направи списък на неща, които трябва да си спомня, които да изтръгна от мозъка си сама.
— Какво стана? То ухапа ли те?
— Не, не беше толкова драматично, бутна ме в оградата точно когато си мислех, че съм го хванал. Просто ме избута с хълбок настрани и аз паднах и си набодох опакото на дланта на един пирон. Беше на ограда, която мама ме бе помолила да поправя сигурно пет пъти. Така че, нали разбираш, грешката е моя.
Опитах се да измисля какво да кажа — нещо умно, съчувствено, все още не разбирах какви реакции иска Бен — но той ме прекъсна:
— Не, зарежи това, Жълт 5 беше виновен. — Бърза усмивка премина през устните му, после раменете му отново увиснаха. — Помня, че Деби превърза раната, сложи лепенка, а отгоре един от стикерите си, онези лъскавите със сърчица и разни други неща.
— Тя обичаше стикери — казах.
— Лепеше ги навсякъде, няма спор.
Поех си дъх и се зачудих дали да не минем на по-безопасна тема, за времето или нещо такова.
— Ей, Бен, може ли да те попитам нещо?
Очите му станаха бдителни, целият се напрегна и пред мен отново седеше престъпникът, човекът отсреща, който беше свикнал да му задават въпрос след въпрос и да му правят фасони, когато той попита нещо. Разбирах колко е унизително — да откажеш да отговориш на въпрос. Не, благодаря, не ми се говори за това, а най-лошата ответна реакция е, че някой те мисли за груб.
— Сещаш ли се за онази нощ?
Той се ококори. Разбира се, че знаеше за онази нощ.
— Може би съм объркана какво точно се случи…
Той се наклони към мен със сковани ръце, приведен над слушалката, сякаш прави спешно обаждане посред нощ.
— Обаче едно нещо помня толкова ясно, сякаш животът ми зависи от него… в стаята ти светеше. Видях под вратата. И някой говореше. В твоята стая.
Замълчах с надеждата Бен да ме спаси. Той ме остави да се нося няколко секунди в свободно падане, както когато се подхлъзнеш на леда и имаш време само да си помислиш: „О, ще падна!“.
— Това е нещо ново — каза той.
— Кое?
— Нов въпрос. Не мислех, че ще има нови въпроси. Поздравления.
Забелязах, че и двамата седим в една и съща поза, едната ни длан е на ръба на масата, сякаш ей сега ще се изправим, след като сме хапнали каквото е останало от преди. Позата на Ранър, помня я от последния път, когато го видях: аз бях на двайсет и пет — двайсет и шест, той искаше пари, отначало молеше много мило и ласкателно — „дали ще можеш да помогнеш на стария си баща, скъпа Либи?“ — а аз му отказах директно, като рязък удар с бухалка по топката, шокиращо, унизително. „Ама защо не?“ остро попита той и раменете му изведнъж се изпънаха, ръцете му се вдигнаха, дланите се появиха върху масата ми, а аз си помислих: „Защо изобщо му позволих да седне?“ и вече пресмятах колко време ще ми е нужно, за да го накарам да се изправи.