— Онази нощ излязох тайно — отговори Бен. — Прибрах се у дома и с мама пак се скарахме.
— За Криси Кейтс ли?
Той се вторачи в мен при тези думи и ги остави да се плъзнат по него.
— За Криси Кейтс. Обаче тя ми повярва и беше изцяло на моя страна: дори когато ти е бясна, е на твоя страна и ти го знаеш. С мозъка на костите си го усещаш. Тя ми повярва. Но беше ядосана и уплашена. Дълго ме беше чакала, не знам колко, може би шестнайсет часа без никаква вест — дори не знаех какво се случва, тогава нямаше мобилни телефони, можеше цял ден да не говориш с някого, не е като днес. Доколкото чувам.
— Така е, но…
— Да, просто се скарахме, не помня точно дали беше заради Криси Кейтс, или само оттам се тръгна, но ми се иска да можех да си спомня. Както и да е, тя ме наказа, изпрати ме в стаята ми, аз отидох, обаче след един час ми писна, излязох от къщата, но оставих радиото да работи и лампата светната, та ако погледне към стаята ми, да си помисли, че съм там. Нали знаеш как спеше тя, надали щеше да отиде чак до стаята ми, за да ме провери. Заспи ли веднъж, спеше като пън.
От устата на Бен прозвуча като невероятно дълго пътешествие — онези трийсетина стъпки, обаче беше вярно, заспеше ли мама веднъж, с топ не можеше да я вдигнеш. Не помръдваше. Помня, че бдях тревожно над тялото й, убедена, че е умряла, взирах се, докато очите ми се насълзят, опитвах се да я накарам да диша, дори да простене. Побутвах я, а тя отново се отпускаше в предишната поза. Всички можехме да разкажем как понякога сме я засичали в банята нощем — завиваш зад ъгъла и я заварваш да пишка в тоалетната, вдигнала нощницата над краката си и гледа през теб, все едно си от стъкло. „Просто не съм сигурна за просото — казваше, или пък — семената поникнаха ли вече?“ А после те подминава и се връща в спалнята си.
— Каза ли това на полицията?
— О, Либи, я стига, стига. Не искам да става така.
— Каза ли им?
— Не, не им казах. Какво щеше да се промени? Те вече знаеха, че сме се карали. Да им кажа, че сме се скарали два пъти? Нямаше смисъл. Бях там около час и нищо друго не се случи. Няма връзка. Никаква.
Вторачихме се един в друг.
— Коя е Диондра? — попитах. Видях как той се опита да застине още по-неподвижно. Усещах го как мисли. Историята с тайното измъкване навън може и да беше вярна, а може и да не беше, обаче усещах, че сега ще ме излъже. Името на Диондра предизвика отзвук у него, представих си как костите му вибрират. Бен наклони глава надясно съвсем мъничко, сякаш ми казваше „Странно, че питаш“, и се овладя.
— Диондра ли? — Увърташе, опитваше се да разбере колко точно знам. Отвърнах с каменно лице. — Ами Диондра беше едно момиче от училище. Откъде ти хрумна да питаш за нея?
— Намерих едно писмо, което ти е писала. Май не е била просто „момиче от училище“.
— Хм. Ами беше луда глава, това го помня. Все пишеше такива бележки, нали разбираш, искаше хората да я мислят за луда глава.
— Мислех, че нямаш гадже.
— Нямах. Боже, Либи, как от една бележка стигна чак до гадже?
— Не каква да е бележка. — Напрегнах се с ясното съзнание, че предстои да бъда разочарована.
— Ами не знам какво да ти кажа. Иска ми се да можех да кажа, че ми е гадже. Тя изобщо не беше от моята категория. Дори не помня да съм получавал бележка от нея. Сигурна ли си, че пише моето име? И как изобщо е попаднала у теб?
— Няма значение — казах и дръпнах слушалката от ухото си, за да разбере, че си тръгвам.
— Чакай, Либи, чакай.
— Не, ако ще ме мотаеш като някакъв… престъпник, не виждам смисъл.
— Либи, почакай, по дяволите. Съжалявам, че не мога да ти дам отговора, който сигурно искаш.
— Искам само истината.
— И аз искам да ти кажа истината, обаче ти, изглежда, очакваш… някаква история. Боже, след толкова години идва малката ми сестра и аз си казвам: „Е, може би най-сетне нещо хубаво. Едно-едничко хубаво нещо. Тя със сигурност не ми помогна през проклетите двайсет и четири години, обаче аз съм го преодолял до такава степен, че когато я виждам за пръв път, съм просто щастлив“. Кисна тук, в тази кошара, и чакам да те видя толкова неспокоен, все едно ще ходя на среща, после те виждам и си казвам, боже, може би това поне ще бъде наред. Може би е възможно в живота ми все пак да се върне поне един човек от семейството ми и да не бъда толкова ужасно самотен, защото… знам, че си говорила с Магда, разбрах всичко за това, така че, да, посещават ме някакви хора, които са загрижени за мен, обаче те не са ти, те не ме познават, освен като човека, който… Мислех си, адски е хубаво, че мога да поговоря с малката си сестричка, която ме познава, познава семейството ни, знае, че бяхме съвсем нормални, знае как се шегувахме с проклетите крави. Това е, само за едно те моля сега, за ето такава дреболия. И толкова ми се иска да можех да ти кажа нещо, от което няма да ме… намразиш отново. — Той сведе очи, загледан в отражението на торса си в стъклото. — Обаче не мога.