Бен Дей
2 януари 1985 г.
17:58 ч.
Диондра имаше малко коремче, от което Бен се ужасяваше, и вече седмици наред говореше за „движението“. Беше се случило, бебето се беше размърдало, а това беше много специален момент, затова Бен трябваше постоянно да полага длан върху корема й и да усеща как бебето рита. Той се гордееше, че е направил този корем, че е направил бебето, гордееше се поне от представата за това, обаче всъщност не му харесваше да я докосва по корема или да го гледа. Плътта беше странна, едновременно твърда и мека, като развалена шунка, и му беше неловко да я пипа. Седмици наред тя хващаше ръката му и я притискаше там, взираше се в лицето му да види как ще реагира, а после му се разкрещяваше, когато той не усещаше нищо. Всъщност известно време той си мислеше, че бременността на Диондра е поредната й шега, за да го накара да се почувства тъп — седеше с потни длани върху тази противна издутина от плът и си мислеше: „Това куркане, за него ли става въпрос, това ли е бебето или просто червата й?“ Притесняваше се. Притесняваше се, че ако не усети нищо — е, през първите седмици от раздвижването наистина не усещаше — Диондра ще му се развика: „Ето там е, все едно оръдие стреля в корема ми, как така не го усещаш?“. Притесняваше се също, че когато най-сетне го усети, Диондра ще го залее със смеха си, с онзи свой кикот, който я караше да се прегъва в кръста като простреляна, да обгръща коленете си ръце, а намазаната й с гел коса се разтрисаше като дърво по време на виелица, защото, разбира се, тя не беше бременна, просто го баламосваше, толкова ли не можеше да проумее?
Всъщност той дори търсеше признаци, че тя го лъже: онези големи окървавени превръзки, които майка му винаги хвърляше увити в боклука, обаче в края на деня те вече се бяха развили. Не беше сигурен за какво друго да се оглежда, не беше сигурен и дали трябва да попита негово ли е бебето. От думите й излизаше, че е негово, и Бен надали щеше да научи нещо повече.
Както и да е, през последния месец определено стана ясно, че тя е бременна, поне като я видиш гола. Ходеше на училище облечена с огромни провиснали пуловери, с разкопчани джинси с наполовина вдигнат цип, а издутината растеше, Диондра я опипваше и търкаше с ръце, като че ли е кристална топка, по която гадае скапаното си бъдеще, а един път тя дръпна ръката му и той наистина усети, нямаше съмнение — нещо риташе, и Бен светкавично зърна как едно малко краче се раздвижва под кожата на Диондра бързо и гладко.
„Какво ти става, по дяволите? Нали израждаш крави във фермата? Това е просто едно бебе“, гласеше реакцията на Диондра, когато той си дръпна ръката. Тя я дръпна обратно и я задържа върху корема си, притисна дланта му към това помръдващо нещо в себе си, а той си помисли: „С телетата е по-различно, отколкото със собственото ти бебе“, а после си помисли: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме“, като че ли онова нещо щеше да го сграбчи като във филм на ужасите и да го издърпа в тялото й. Така си го представяше — като нещо. Не като бебе.
Може би нямаше да е зле да разговарят повече. След като бебето се размърда, тя няколко дни изобщо не му продума, а после се оказа, че е трябвало да й даде нещо за раздвижването, че на бременните жени се правят подаръци, за да се отпразнува този момент, че родителите й подарили златна гривна, когато получила първия си цикъл, такива неща. Затова вместо подарък тя го накара да я целува там, долу, десет пъти, такава беше уговорката, и вероятно беше избрала това наказание, защото всъщност не му харесваше да го прави, гадеше му се от миризмата, особено сега, когато цялото място изглеждаше захабено. На нея, изглежда, също не й харесваше, затова му се струваше като наказание, докато тя му крещеше за пръстите, за натиска, по-нагоре, по-нагоре, а накрая въздъхваше, стисваше по-силно главата му за ушите, издърпваше го към мястото, където го искаше, а той си мислеше: „Проклета кучка“ и триеше устата си, след като приключи. „Още осем пъти, проклета кучко, искаш ли чаша вода, миличка?“ „Аз не — отговори му тя — обаче ти сигурно искаш, защото миришеш на путка“ — и се хилеше.