Само че един ден се случи нещо невероятно.
Една работничка от неизвестен град бе заловена от нейните войници с мирис на скала. Майката я бе пощадила, защото това, което тя разказваше, бе по-странно от всичко видяно и чуто до този ден.
Работничката твърдеше, че била пленена от розови топки! Те я хвълили в някакъв прозрачен затвор в компанията на още стотина други мравки. Всички те били подложени на всевъзможни експерименти. Най-често ги поставяли под един похлупак, където им изпращали силно концентрирани миризми. Отначало било доста болезнено, после миризмите постепенно станали по-леки и се превърнали в думи!
В края на краищата с помощта на тези миризми и на тези похлупаци розовите топки започнали да разговорят с тях. Те се представили като грамадни животни, които наричали себе си „човеци“. Тези мъжки (или женски?) същества съобщили, че в гранитната плоча под Града има издълбан проход и че искат да разговарят с царицата. Тя можела да бъде сигурна, че нищо лошо няма да й се случи.
Сетне събитията се бяха развили много бързо. Бело-киу-киуни се срещна с тяхната „мравка-посланик“, Доктор Ли-винг-стън. Това бе една доста странна мравка, от която излизаше прозрачно черво. Но с нея можеше да се разговаря.
Те дълго беседваха. В началото изобщо не се разбираха. Ала и двете изпитваха един и същ възторг. Имаха да си кажат толкова неща…
След това човеците поставиха под отдушника сандък, пълен с пръст. И майката пося яйца в този нов Град. Тайно от останалите си деца.
Ала Бел-о-кан 2 беше нещо повече от селище на войници с мирис на скала. Той се бе превърнал в Град-връзка между света на мравките и света на човеците. Там постоянно пребиваваше Док-тор Ли-винг-стън (едно все пак порядъчно смешно име).
ОТКЪСИ ОТ РАЗГОВОР:
Откъс от осемнадесетия разговор с царица Бело-киу-киуни:
МРАВКА: Колело ли? Направо невероятно как не сме се сетили да използваме колелото. Като си помисля, че постоянно наблюдаваме как торните бръмбари търкалят своите топки и никоя от нас не е стигнала до идеята за колелото.
ЧОВЕК: Как възнамервате да използвате тази информация?
МРАВКА: Засега не се сещам.
Откъс от петдесет и шестия разговор с царица Бело-киу-киуни:
МРАВКА: Тонът ти е печален.
ЧОВЕК: Сигурно се дължи на неправилна настройка на моя уред за миризми. Откакто добавих емоционалния език, имам чувството, че машината допуска грешки.
МРАВКА: Тонът ти е печален.
ЧОВЕК: …
МРАВКА: Не излъчваш ли вече?
ЧОВЕК: Струва ми се, че това е обикновено съвпадение. Но аз наистина съм печален.
МРАВКА: Какво се е случило?
ЧОВЕК: Имах женска. При нас мъжките живеят продължително и затова живеем по двойки — един мъжки на една женска. Имах женска, която изгубих, преди няколко години. А я обичах и не мога да я забравя.
МРАВКА: Какво значи „обичам“?
ЧОВЕК: Вероятно сме имали едни и същи миризми?
Майката си спомня края на чо-век Ед-мон. Това се случи по време на първата война с джуджетата. Едмон се бе опитал да им помогне. Бе излязъл от подземието. Ала от продължителното боравене с феромони той целият бе напоен с тях. Така че, без сам да знае, в гората всички го смятаха за… рижа мравка от Федерацията. И когато осите от бора (с които по онова време бяха във война) уловили неговите миризми-пропуски, се нахвърлили върху него.
Убили го, защото го сметнали за белоканец. Вероятно е умрял щастлив.
По-късно Жонатан и неговата общност възобновиха контактите…
Той долива още медовина в чашите на новодошлите, които продължават да го обсипват с въпроси:
— Но в такъв случай Доктор Ливингстън е в състояние да препредава нашите думи там горе?
— Да, а ние пък да слушаме техните. Отговорите се появяват на този екран. Чисто и просто Едмон е успял!
— И за какво са разговаряли те, какво си говорите вие?
— Хм… След постигнатия успех бележките на Едмон стават доста неясни. Сякаш не е искал да отбелязва всичко. Да речем, че отначало те са се описвали взаимно, описвали са всеки своя свят. Така научихме, че техният град се нарича Бел-о-кан, че той е център на Федерация, обединяваща неколкостотин милиона мравки.