— Къде отиде Уарзазат?
Нямаше го в трапезарията.
— Уарзи! Уарзи!
Никола изсвири с пръсти. Обикновено резултатът беше незабавен: чуваше се лай, последван от тропот на кучешки лапи. Изсвири повторно. Никакъв отговор. Тръгна да го търси из многобройните стаи на апартамента. Родителите му се присъединиха към него. Кучето го нямаше. Вратата беше заключена. Не би могло само да си я отвори: кучетата не умеят да си служат с ключ.
Машинално всички се отправиха към кухнята и поточно към вратата на мазето. Процепът, който все още не беше запушен, бе широк тъкмо колкото през него да се провре животно с ръста на Уарзазат.
— Той е вътре, сигурен съм, че е вътре! — простена Никола. — Трябва да го потърсим.
Като че в отговор па този призив откъм мазето се зачу прекъслечно джавкане. Ала то сякаш идваше от много далече.
Тримата се приближиха до забранената врата. Жонатан се възпротиви.
— Вуйчо изрично предупреди да не се ходи в мазето!
— Но, скъпи — обади се Люси, — трябва да го потърсим. Може да са го нападнали плъхове. Нали сам каза, че там имало плъхове…
Лицето му се свъси.
— Толкова по-зле за кучето. Утре ще купим друго. Момчето остана стъписано.
— Но, тате, аз не искам „друго“. Уарзазат ми е приятел, не можеш да го оставиш така да умре.
— Какво ти става? — добави Люси. — Пусни ме аз да сляза, ако теб те е страх!
— Тате, ти да не се боиш? Да не би да си страхливец?
Жонатан не можа да издържи, измърмори едно „Добре де, ще ида да хвърля едно око“ и като донесе електрическото фенерче, освети процепа. Вътре цареше мрак, непрогледен мрак, мрак, който поглъща всичко.
Той потрепера. Изгаряше от желание да побегне. Ала жена му и синът му го тласкаха към тази бездна. Тягостни мисли нахлуха в главата му. Неговата фобия от тъмнината вземаше връх.
Никола се разхълца.
— Той е мъртъв! Сигурен съм, че е мъртъв. Ти си виновен.
— Може да е ранен — успокои го Люси, — трябва да се види.
Жонатан отново си спомни за посланието на Едмон. Забраната беше изрична. Но какво да се прави? Все някой ден рано или късно един от тях нямаше да се стърпи и щеше да слезе. Трябваше да се хване бика за рогата. Сега или никога. Той прокара ръка по потното си чело.
Не, нямаше да допусне това. Най-сетне му се удаваше случай да превъзмогне своите страхове, да прекрачи прага, да се опълчи срещу опасността. Дали мракът не искаше да го погълне? Толкова по-добре. Той бе готов да стигне докрай. Във всеки случай нямаше повече какво да губи.
— Отивам!
Взе инструментите си и разби бравата.
— Каквото и да се случи, няма да мърдате оттук и най-вече не се опитвайте да ме търсите или да викате полицията. Ще ме чакате!
— Говориш доста странно. В края на краищата това е само едно мазе, мазе като всички останали.
— Не съм толкова сигурен…
Осветен от превалящото слънце с цвят на портокал, 327-и мъжки, последният оцелял от първата ловна експедиция през тази пролет, бяга самотен. Непоносимо самотен.
От дълго време краката му газят през локвите, калта и гнилите листа. Вятърът е изсушил всичките му устни. Прахът е покрил тялото му с кехлибарен слой. Вече не чувства мускулите си. Няколко от ноктите му са счупени.
Ала на другия край на обонятелното трасе, по което се движи, вече съзира целта. Сред могилите на белоканските градове се възвишава силует, който с всяка измината крачка става все по-голям. Това с пирамидата на Бел-о-кан, града-майка, уханен фар, който го привлича като магнит, засмуква го.
Най-сетне 327-и достига до основите на внушителния мравуняк, повдига глава. Градът се е разраснал още повече. Започнат е строежът на нов защитен пласт на купола. Върхът на планината от клонки докосва луната.
Младият мъжкар търси известно време, открива досами земята един все още зеещ вход и хлътва вътре.
Крайно време е. Всички войници и работнички, които са били навън по дела, вече са се прибрали. Пазачите се готвят да запушат изходите, за да запазят вътрешната топлина. Едва-що влязъл, и ето че зидарките се разшетват и отверстието зад него се затваря. Тъй бързо, че едва не се захлопва.
От студения и див външен свят няма и помен. 327-и отново е погълнат от цивилизацията. Може да се слее с блаженото Стадо. Вече не е сам, той е многократно умножен.