Могат да бъдат разпознати по характерния мирис на скала. Трябва да се действа бързо.
Разчитайте на мен.
Разпределят си зоните на влияние. 327-и ще се помъчи да убеди гледачките от солариума. Общо взето, те са доста наивни.
103 683-и ще доведе войници. Би било чудесно, ако успее да събере легион.
Мога да разпитам разузнавачите, да събера допълнителни сведения за това тайно оръжие на джуджетата.
Що се отнася до номер 56-и, тя ще посети гъбарниците и оборите в търсене на стратегическа подкрепа.
Среща на същото място при 23°-време.
Този път телевизията показваше в рубриката „Световни култури“ репортаж за японските обичаи:
„Японците като островен народ от векове са свикнали да живеят при автархия. За тях светът е разделен на две: японците и останалите — чужденци с непонятни обичаи, варвари, наричани от тях Гай джин. Японците винаги са били изключително стриктни в чувството си за национална принадлежност. Когато например някой японец отиде да живее в Европа, той автоматично бива изключен от групата. Ако по-късно се завърне, родителите и близките му не го гледат вече като един от своите. Да живееш сред Гай джин, означава да се пропиеш от «чуждия» дух, сиреч, сам да се превърнеш в Гай джин. Дори приятелите от детството започват да се отнасят към него като към някой турист.“
На екрана показваха различни храмове и светилища на Шинто. Гласът продължи:
„Отношението на японците към живота и към смъртта е различно от нашето. Тук смъртта на един човек не е от голямо значение. По-голяма тревога буди загубата на производителна клетка. За да опитомят смъртта, японците обичат да изучават бойни изкуства. Кендо се преподава на децата още от началното училище…“
По средата на екрана изскочиха двама бойци, облечени като някогашни самураи. Телата им бяха покрити със свързани помежду им черни плочки. На главите си носеха овални шлемове, украсени с две дълги пера на ушите. Те се хвърлиха един срещу друг с боен вик, после започнаха да се дуелират с дългите си саби.
Нов кадър: седнал върху петите си човек насочва към корема си къса сабя, която е уловил с две ръце.
„Ритуалното самоубийство сепуку е друг характерен белег за японската култура. Без съмнение на нас ни е трудно да разберем този…“
— Телевизия, само телевизия! От това се оглупява! Набиват ни в главите все едни и същи картини. Непрекъснато разправят небивалици. Как не ви дойде до гуша? — възкликна Жонатан, който се беше завърнал преди няколко часа.
— Остави го. Така се успокоява. След смъртта на кучето не е на себе си… — обади се Люси с безизразен глас.
Той погали сина си по брадичката.
— Не ти ли е добре, моето момче?
— Шт, слушам.
— Ето на! Виждаш ли как разговаря вече с нас!
— Как разговаря с тебе. Честно казано, толкова рядко те вижда, че не е чудно да проявява известна хладина.
— Ей, Никола, успя ли да направиш четири триъгълника с кибритените клечки?
— Не, това ме изнервя. Слушам.
— Е, щом те изнервя…
Жонатан започна замислено да мести клечките, които се търкаляха на масата.
— Жалко. Много е… поучително.
Никола не чуваше нищо, сякаш мозъкът му беше директно включен в телевизора. Жонатан се запъти към стаята си.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Люси.
— Нали виждаш, приготвям се и се връщам обратно.
— Какво? О, не!
— Нямам избор.
— Жонатан, кажи ми сега, какво толкова те привлича там? В края на краищата съм твоя жена!
Той не отговори нищо. Избягваше да я гледа в очите. И все същият неприятен тик. Тя въздъхна отчаяно:
— Изтреби ли плъховете?
— Моето присъствие е достатъчно, за да ги държа на разстояние. В противен случай им показвам това.
Той размаха голям кухненски нож, който старателно беше наточил. Взе в другата ръка халогенната лампа и се отправи към вратата на мазето с раница на гърба. В раницата имаше изобилие от провизии, както и цял набор инструменти на майстор-ключар. Каза само:
— Довиждане, Никола. Довиждане, Люси.
Люси не знаеше как да постъпи. Тя улови Жонатан за ръката.
— Не можеш да тръгнеш така! Твърде лесно искаш да се измъкнеш. Трябва да ми обясниш!
— О, моля те!
— Как по-ясно да ти го кажа? Откакто слезе в това проклето мазе, не си вече същият. Нямаме пари, а ти похарчи пет хиляди франка за разни материали и за книги за мравките.