Тя излиза от жилището си, среща се е войници и разговаря с тях. Предлага им да се съберат на групи за размисъл на тема „Изнамирането на тайно оръжие срещу тайното оръжие“. Стадото откликва на нейния призив. Навсякъде се събират малки групи войници, но също работнички, по три или по пет. Те свързват антените си в триъгълник или в петоъгълник и осъществяват стотици абсолютни комуникации.
— Внимание, спирам! — обади се Гален, който не желаеше да се блъснат в гърба му петима екипирани пожарникари.
— Колко е тъмно вътре! Подайте ми по-мощна лампа.
Той се обърна и пое протегнатия му голям фенер. Пожарникарите не се чувстваха твърде уверени. При това те бяха е кожени якета и каски. Как не се бе сетил да облече нещо по-подходящо за този род експедиция от сакото, с което всеки ден ходеше на работа!
Слизаха внимателно. Инспекторът, който беше окото на групата, се стараеше да освети всяко ъгълче, преди да направи следващата крачка. Така напредването беше по-бавно, но по-сигурно.
Снопчето светлина на фенера мина по издълбан върху свода надпис на височината на очите.
— Видяхте ли това? — запита един от пожарникарите.
— Някакъв старинен надпис и нищо повече… — успокоито инспектор Гален.
— Изглежда да е работа на магьосници.
— Във всеки случай е дяволски дълбок.
— Смисълът на изречението ли?
— Не, тунелът. Изглежда, надолу има още километри стъпала.
Продължиха слизането. Вероятно се намираха на петстотин метра под равнището на града. А спиралата на стълбата продължаваше да се вие. Подобно на молекулата на ДНК. Направо им се завиваше свят. Надолу, все по-надолу.
— Това може да продължава безкрайно — изръмжа един пожарникар. — Нямаме спелеоложка екипировка.
— А аз си мислех, че просто трябва да измъкнем някакъв човек от мазето — каза друг, който държеше надуваемата носилка. — Жена ми ме чакаше за вечеря в осем часа. Представям си колко се радва, вече е десет!
Гален реши, че трябва да стегне редиците.
— Слушайте, момчета, сега сме по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Затова още малко усилие. Няма да вземем да се откажем насред път.
Ала те не бяха изминали и една десета от пътя.
След няколко часа АК при температура, близка до 15°, една група жълти мравки-наемници излъчва идея, която не след дълго бива призната от останалите нервни центрове за най-добра.
Поради стечение на обстоятелствата Бел-о-кан притежава голям брой наемни войници от една странна порода, „зърнотрошачките“. Тяхната особеност е, че имат голяма глава и дълги режещи челюсти, които им позволяват да трошат и най-твърдите зърна. В сражение те не са твърде ефикасни, тъй като краката им са къси, а тялото прекалено тежко.
Какъв смисъл има да се тътриш едва-едва до бойното поле, за да нанесеш нищожни поражения? Затова в края на краищата рижите ги бяха определили за домакинска работа, като например рязането на дебелите клонки.
Според жълтите мравки съществува все пак начин тези тромави създания да бъдат превърнати в гръмотевици на войната. Достатъчно е те да бъдат носени от четири дребни и пъргави работнички!
Така зърнотрошачките, насочвайки с миризми своите „живи крака“, биха могли да се врязват устремно сред редиците на противника и да го накълцват на парчета с дългите си челюсти.
Няколко натъпкани до насита със захар войници правят опити в солариума. Шест мравки повдигат една зърнотрошачка и се затичват, като се стремят да синхронизират крачките си. Изглежда, системата действа много добре.
Град Бел-о-кан току-що е открил танка.
Те никога не се изкачиха обратно.
На другия ден вестниците излязоха със заглавие: „Фонтенбло — осем пожарникари и полицейски инспектор изчезват мистериозно в едно мазе“.