Леля Огюста погледна към вече приготвените куфари. Утре щеше да се пренася на улица Сибарит. Изглеждаше невероятно, но Едмон бе предвидил изчезването на Жонатан и беше написал в завещанието си: „Ако Жонатан умре или изчезне и ако сам не е направил завещание, бих желал моята майка Огюста Уелс да се настани в апартамента ми. Ако самата тя изчезне или откаже наследството, бих желал този имот да бъде наследен от Пиер Розенфелд; ако пък и той откаже да приеме или изчезне, тогава Жазон Бражел би могъл да се настани…“
Трябва да се признае, че в светлината на последните събития Едмон напълно основателно бе предвидил най-малко четирима наследници. Ала Огюста не беше суеверна и освен това си мислеше, че дори Едмон да беше мизантроп, той не е имал никаква причина да желае смъртта на своя племенник и на родната си майка. Жазон Бражел пък беше най-добрият му приятел!
Хрумна й любопитна мисъл. Човек би казал, че Едмон се бе постарал да организира нещата така, все едно, че… всичко започва след неговата смърт.
Дни наред вървят по посока на изгряващото слънце. Здравето на 4000-ен непрекъснато се влошава, ала старият войник продължава напред, без да се оплаква. Храбростта и любопитството му са по-силни от всякакви изпитания.
В края на един следобед, докато се катерят по дънера на лешников храст, внезапно се оказват обградени от червени мравки. Пак онези дошли от юг твари, които обичат да пътешестват. Издълженото им тяло е снабдено с отровно жило, най-малкото докосване на което, както е известно, предизвиква моментална смърт. Двете рижи мравки биха предпочели да са някъде другаде.
Ако не се броят неколцината изродени наемници, 103 683-и никога не е срещал червени във Великото Вън. Несъмнено си струва да бъдат проучени източните земи…
Шаване на антени. Червените мравки могат да разговарят на същия език като белоканците.
Нямате нужните феромонн-пропуски. Махайте се! Това е наша територия.
Рижите отговарят, че те само минават оттук и искат да достигнат източния край на света. Червените мравки се съвещават.
Познали са, че онези двамата са от Федерацията на рижите. Тя може и да е далече, но е могъща (64 града преди последното роене), а престижът на нейната армия се е разпространил отсам Западната река. По-добре е да не се дават поводи за конфликт. Неизбежно един ден червени, които и без това принадлежат към мигриращ вид, ще трябва да прекосят федералните територии на рижите.
Движението на антените постепенно става по-миролюбиво. Време е за обобщаване. Една червена изразява становището на групата:
Можете да прекарате нощта тук. Готови сме да ви покажем пътя за края на света и дори да ви придружим дотам. В замяна вие ще ни оставите някои от вашите феромони за разпознаване.
Сделката е честна. 103 683-и и 4000-ен знаят, че оставяйки свои феромони, те дават на червените безценен пропуск за огромните територии на Федерацията. Но нима биха могли да се пазарят при възможността да отидат до края на света и да се завърнат оттам?…
Домакините им ги отвеждат в лагера, разположен няколко клона по-нагоре. Той не им напомня нищо познато. Червените мравки, които се занимават с тъкане и шев, са построили своето временно гнездо, като са съшили краищата на три големи листа от леска. Единият лист служи за под, другите за странични стени.
103 683-и и 4000-ен наблюдават групата на тькачките, бързащи да затворят „покрива“ преди падането на нощта. Те избират лесковия лист, който ще служи за таван. За да го съединят с останалите три, образуват жива стълба — десетки работнички, катерещи се една върху друга, докато построят пирамида, която да достигне листа таван.
Камарата се срутва на няколко пъти. Прекалено е високо.
Тогава червените променят подхода. Група работнички се покатерва на листа-таван, образувайки верига, която увисва от самия му край. Веригата се спуска все по-ниско и по-ниско, за да достигне живата стълба, намираща се отдолу. Разстоянието все още е голямо, затова на края на веригата се скупчват цял грозд червени.
Стъблото на листа се огъва и те почти успяват. Остават само няколко сантиметра отдясно. Мравките от веригата се залюляват като махало, за да смалят разстоянието. При всяко разклащане веригата се опъва, готова сякаш всеки момент да се скъса, ала това не става. Най-сетне челюстите на акробатите отгоре и отдолу се вкопчват: щрак!