Съобщението „Отпред нищо за отбелязване!“ прозвучава ясно двадесетина пъти. На двадесет и първия е прекъснато от едно отвратително „куак“. Една от разузнавачките съвсем непредпазливо се е приближила до месоядно растение. Това е мухоловка. Опияняващата миризма е привлякла мравката и сега краката й са залепнали за смолата.
Оттук нататък всичко е изгубено. Докосването на и власинките задейства механизма на органичните рефлекси. Двете широки членести листа се затварят неумолимо. Дългите ресни им служат за зъби. Щом се кръстосат, те се превръщат в здрави решетки. Когато жертвата е окончателно сплескана, хищното растение отделя ужасните си ензими, способни да смелят и най-здравите черупки.
Така мравката бива стопена. Цялото й тяло се превръща в шупнал сок. Тя излъчва отчаяно послание.
Ала вече нищо не може да се направи за нея. Това е част от обичайните произшествия при всяка далечна експедиция. Остава единствено да се обозначат подстъпите към този естествен капан със сигнали: „Внимание, опасност!“
Всички поемат по ухаещата следа и забравят за случката, феромоните-указатели сочат, че пътят е оттук. След като са прекосили гъсталаците, продължават на запад все така под ъгъл 23° спрямо слънчевите лъчи. Мравките се отдават на кратък отдих само при прекалено горещо или прекалено студено време. Трябва да бързат, ако не искат да се завърнат, когато войната е вече в разгара си.
Случвало се е участнички в експедиция да заварят своя град обсаден от вражески войски. А да се пробие подобна блокада винаги е твърде сложно.
Всичко е наред, те откриват феромона-указател, който води към входа на пещерата. Земните недра излъчват топлина. Те хлътват в дълбините на скалистата почва.
Колкото повече слизат, толкова по-ясно долавят ромоленето на ручей. Изворът с топла вода дими, като отделя силна миризма на сяра.
Мравките утоляват жаждата си.
По едно време забелязват някакво странно животно: нещо като топка с крака. Всъщност това е торен бръмбар, зает да тика кълбо от пясък и изпражнения, в което са скрити яйцата му. Прилича на Атлас от легендата, крепящ върху раменете си своя „свят“. Когато наклонът е благоприятен, топката се търкаля сама, а той само я следва. При обратния случай пъхти, хлъзга се и често се налага да я догонва чак долу. Удивително е да се види тук торен бръмбар. Той обитава предимно топлите области…
Белоканците го пропускат да мине. И без това месото му не е вкусно, а и черупката му го прави твърде тежък за носене.
Вляво от тях се мярва някаква черна фигура, която се мъчи да се скрие в една пукнатина на скалата. Това е ухолазка. За разлика от торния бръмбар тя е много вкусна. Най-старата мравка се оказва и най-бърза. Тя сгъва коремчето си под врата, насочва го за стрелба и като пази равновесие със задните крака, прицелва се и изпраща надалеч капка мравчена киселина. Разяждащата течност с концентрация повече от 40 процента изсвистява във въздуха.
Сполука.
Ухолазката с поразена насред път. Четиридесетпроцентовата киселина не е шега работа. Тя пари дори при концентрация четиридесет на хиляда, а при четиридесет ма сто е направо неотразима! Насекомото се строполява и всички се втурват да ръфат изтерзаната му плът. Участничките в есенната експедиция са оставили добра следа. Местността изглежда пълна с дивеч. Ще падне богат лов.
Те слизат в един артезиански кладенец и всяват ужас сред всевъзможните подземни същества, обитаващи тези неизследвани досега коридори. Един прилеп се опитва да сложи край на посещението им, но те го прогонват, като го обгръщат в същински облак мравчена киселина.
През следващите дни продължават да претърсват топлата пещера, събират останките на малки бели животинки и парчетата светлозелени гъби. С аналните си жлези посяват нови феромони-указатели, които ще позволят па посестримите им да идват безпрепятствено на лов.
Мисията е успешна. Тяхната територия е уголемена с цял ръкав, който се простира отвъд западните гъсталаци. Претоварени с провизии, те се готвят да поемат по обратния път, но преди това побиват федералното химическо знаме. Неговото ухание плющи на вятъра: „БЕЛ-О-КАН!“
— Бихте ли повторили?
— Уелс, аз съм племенник на Едмон Уелс.
Вратата се отваря и се показва някакъв висок, близо двуметров индивид.
— Господин Жазон Бражел?… Извинете за безпокойството, но бих искал да поговоря с вас за моя вуйчо. Аз самият не го познавах, но от баба ми научих, че вие сте били неговият най-добър приятел.