Отзад се тълпят други войни, но залата наистина е грамадна и в нея има много място, а също така и локви нектар за всички. Колко е вкусно, каква сладост! Няма съмнение, че това е една от техните зали е мравки-резервоари, за които един от робовладелците е чувал: някаква уж модерна техника, която принуждава клетата работничка да прекара целия си живот надолу с главата и с издут корем.
Още един повод да се подиграят на гражданите, докато се тъпчат с нектар. Ала внезапно една подробност привлича вниманието на някакъв войник. Не е ли странно такава голяма зала да има само един вход…
Той няма време за размисъл. Рижите вече са свършили с дълбаенето. От тавана бликва силна струя вода. Робовладелците се опитват да се измъкнат по коридора, само че този път той е запушен от огромна канара. Равнището на водата се покачва. Онези, които не са били зашеметени от пороя, се борят с всички сили.
Идеята принадлежи на рижата работничка, която бе заявила, че не бива да се подражава на по-старите. След това бе задала въпроса: Каква особеност притежава нашият град? Един и същ феромон вместо отговор: Подземният ручей на –12 етаж!
Тогава се бяха заели да отклонят течението и да издълбаят канал, покривайки земята с мазни листа. Останалото бе свързано по-скоро с техниката на водоемите. Бяха изградили огромен резервоар с вода в едно от помещенията, после бяха пробили по средата отвор с помощта на клонка. Най-трудно бе, разбира се, да се придържа клонката над повърхността на водата. Този подвиг бе извършен от увиснали на тавана мравки.
Отдолу робовладелците се мятат и ръкомахат. Повечето вече са се издавили, но когато цялото количество вода се излива в долната зала, равнището й се покачва дотолкова, че някои успяват да се измъкнат през отвора в тавана. Рижите ги избиват без мъка с изстрели мравчена киселина.
Един час по-късно в супата от робовладелци не се забелязва никакво движение. Царица Хли-пу-ни е удържала победа. Тогава тя излъчва първата си историческа сентенция: Колкото по-високо е препятствието, толкова повече то ни кара да надминаваме себе си!
Глухо равномерно почукване накара Огюста да отиде в кухнята точно в момента, когато професор Льодюк се измъкваше през отвора в стената, гърчейки се. Чудно нещо, бяха изминали цели двадесет и четири часа! Веднъж да се отнася за антипатичен човек, чието изчезване й е безразлично, и той да вземе да се върне!
Спелеоложкият му комбинезон беше раздран, но инак беше невредим. По изражението му веднага ставаше ясно, че се връща с празни ръце.
— Е, и?
— Е, и какво?
— Открихте ли ги?
— Не…
Огюста се вълнуваше. За пръв път някой се връщаше от тази дупка жив и без да се е побъркал. Значи беше възможно човек да остане читав след подобно приключение!
— Но в края на краищата какво има там долу? Наистина ли се излиза з гората Фонтенбло, както вие мислехте?
Той разкопча каската си.
— Дайте ми най-напред нещо за пиене, ако обичате. Изразходвах всичките си хранителни запаси, а вода не съм пил от вчера на обяд.
Тя му каля горещ върбинков чай от термоса.
— Да ви кажа ли какво има наистина? Има вита стълба, която се спуска неколкостотин метра право надолу. Има врата. Коридор с червеникави отражения, натъпкан е плъхове, а на самото дъно стена, която сигурно е построена от вашия внук Жонатан. Много здрава стена — опитах да я пробия с чука, не без резултат. Вероятно се завърта или отмества, защото има система от бутони с азбучен код.
— Бутони с азбучен код ли?
— Да. Трябва да се набере нужната дума, която е отговор на един въпрос.
— Какъв въпрос?
— Как да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?
Огюста не можа да се сдържи и избухна в смях. Това жестоко засегна учения.
— Вие знаете отговора!
Между две изхълцвания тя смогна да произнесе:
— Не! Ами, не! Не зная отговора! Но въпросът ми е известен!
Продължаваше все така да се смее. Професор Лъодюк промърмори:
— Цели часове си блъсках главата. Разбира се, резултат може да се постигне с вписани триъгълници, само че не са равностранни.
Той подреждаше инвентара си.
— Ако нямате нищо против, ще отида да попитам един мой приятел математик и ще се върна.