— Не, сър.
— Добре, командир Майкълс. Разчитам на теб.
Едва в колата на път за вкъщи Майкълс се почувства по-добре. Контактът с хора от върхушката беше свързан за него с огромно напрежение. Предпочиташе да води някое разследване, да съпоставя фактите, да обучава нови агенти — там се чувстваше в свои води. Във висшите сфери човек трябваше да внимава — една непредпазливо изречена дума — и с кариерата ти е свършено. Е, сега освен клетвата, която беше дал пред себе си, че ще открие убийците на Дей, имаше и височайша заповед: да го стори колкото може по-скоро.
Какво пък, точно това възнамеряваше да направи.
4
Сряда, 08.09.2010, 09:30
Куонтико, Вирджиния
В гимнастическия салон, където Тони Фиорела упражняваше своите джуру-хватки, влязоха двама младоци от новите попълнения на ФБР. В салона вече имаше десетина души, които вдигаха тежести, въртяха педалите или блъскаха боксовата круша. Повечето от тях бяха редовни посетители или спортни инструктори към ФБР. Новаците си личаха отдалеч — влизаха в тренировъчната зала наперено, все едно светът беше техен. Те запазваха вида си на врели и кипели и по време на тренировките, от което човек го напушваше смях, но Тони по принцип рядко им обръщаше внимание.
Тя смени позицията си, като пренесе тежестта на десния си крак, изнесен напред със свито коляно. После вдигна двете си ръце и описа дъгообразно движение отляво надясно, предпазвайки центъра. Изведнъж рязко изстреля десния си лакът нагоре, сякаш се целеше в главата на невидим противник. Пресрещна лакътя си с лява ръка, за да симулира удар, после плъзна лявата си ръка под дясната, за да отбие ответния удар и завърши с два последователни замаха вдясно, и вляво.
Това беше първата хватка „джуру“ — съвсем проста на пръв поглед.
Единият от новаците — висок, мускулест младеж в сини шорти и тениска, хвърли поглед към Тони и, развеселен, прошушна нещо на приятеля си. Другият, нисък и набит, кимна в отговор и се засмя.
Тони невъзмутимо изнесе напред левия си крак и отработи движенията огледално, в същата последователност.
Смъртта на Дей я беше разтърсила повече, отколкото предполагаше, а се тревожеше и за Алекс. Беше дошла в тренировъчната зала, защото имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Опитваше се да изгори натрупаното напрежение, все още безуспешно, и не беше настроена за шегички.
Завърши цикъла, завъртя се кръгом и разигра втората хватка „джуру“. Те бяха общо осем на брой, а имаше и още толкова „самбута“ — вече в по-разгърната форма. Но те бяха в основата на множество бойни техники.
Крачун и Малчо, както мислено ги нарече Тони, подскачаха един срещу друг, разменяйки си боксови удари. Тя ги наблюдаваше с периферното си зрение, въпреки че нейната гуру би я смъмрила за недостатъчно добрата концентрация. Крачун се целеше предимно в главата, а Малчо гърлено подвикваше в стил „карате“, докато парираше ударите му.
Кикбоксът на Крачун беше в корейски стил, а този на Малчо — от японската школа. Общо взето, средна работа, въпреки че Крачун беше малко по-добър. Той обаче преиграваше също като в слаб екшън. Точно сега например направи задна ножица с такова самодоволно изражение, че Тони не успя да сдържи усмивката си.
Това не му убягна и той се извърна към нея:
— Е, мадам, виждам, че се забавлявате?
Мадам. Хм. Имаше силен южняшки акцент. Алабама или може би Мисисипи. Не можеше да се отрече, че му беше дала повод да се държи троснато. Винаги когато наблюдаваше някое от другите източни бойни изкуства, Тони осъзнаваше предимствата на стила, който самата тя владееше. Това обаче не й даваше право да демонстрира превъзходство.
Тони довърши хватката си и отвърна:
— Не се смеех на вас.
— Нима? Стори ми се, че бяхте заинтригувана от стила ми?
Нещо в тона му я подразни.
— Не — отвърна, този път напълно искрено. — Нямаше нищо интригуващо.
Редом с младока изглеждаше дребничка и погледнато отстрани, си търсеше белята. Това сигурно си беше помислил и партньорът му, защото побърза да се намеси:
— Приятелят ми има черен колан.
Тони изобщо не изглеждаше впечатлена. Тя се извърна, решена да приключи този разговор, но Малчо добави:
— Би могъл да те понаучи на едно-друго.
— Без съмнение — сухо отвърна Тони. „Какво не бива да се прави.“ Но това последното реши да им го спести. Взе си кърпата и тръгна към банята. Нямаше смисъл да продължава. С концентрацията й за днес беше свършено. Двамата младоци щяха да продължат да я разсейват с перченето си.