39
Неделя, 10.10.2010, 00:04
Урус-Мартан
— Къде се намират? — попита Хауард. Гърлото му беше пресъхнало.
— В града, южно от сградата на бившия Коминтерн, близо до нефтените складове и река Сунжа.
— На какво разстояние оттук?
— Около осемнайсет километра.
— Направо страхотно…
Хората от групата се спогледаха със сериозни, удължени лица.
— Оха… Получих някакъв сигнал… Засичам — възкликна единият от операторите.
Да се обади водачът на групата по радиостанцията означаваше, че нещата са повече от сериозни.
— Алфа, тук Омега Едно. Повтарям — тук е Омега Едно.
— Алфа слуша.
— Сър, закъсахме насред път, а на стотина метра от нас има две ченгета на велосипеди, които приближават. Чакам инструкции.
Ченгета на велосипеди. Господи.
— Придържаме се към плана, Омега. Покажете им документите си, бъдете любезни, дръжте се естествено. И… спокойно, само спокойно. Това е рутинна проверка. Няма причини да бъдат подозрителни.
— Разбрано, сър… о, не! По дяволите!
— Омега Едно, какво става?
Отново се чу гласът на капитана им, но не в микрофона, а по-отдалеч:
— Накарайте го да млъкне, за бога!
— Омега Едно, обади се! Омега Едно…
Последва мълчание.
След малко водачът на групата се обади отново:
— Алфа, тук нещата се… усложниха. Нашият човек се разкрещя: „Убийство! Помощ!“, и ченгетата откриха огън!
— Господи, онези там изобщо не си поплюват… — възкликна Фернандес. — Първо стрелят и после питат.
— Алфа, отговорихме на огъня. Засега няма ранени. Повтарям — няма пострадали от нашите. Свалихме единия полицай, другият се скри зад… бидон нафта… Барнс и Пауъл, надясно, Джесъл — мини отляво! По-живо, давайте!
Отново настъпи тишина, която трая не повече от минута, но им се стори, че е продължила цяла вечност.
Най-после капитан Маркъс отново се свърза с тях.
— Сър, сваленият полицай е… мъртъв. В него обаче открихме предавател, което означава, че другият, който успя да избяга, също разполага с такъв и се боя, че в най-скоро време ще имаме компания. Какви са инструкциите? Алфа? Алфа? Чувате ли ме? Повтарям: какви са инструкциите?
Хауард и Фернандес се спогледаха: не им оставаше друг избор. Прозвучаха една след друга две команди. Към войниците:
— Момчета събирайте багажа! Тръгваме след три минути!
… и към хората от бойната група:
— Омега, дръжте се. Идваме да ви приберем.
— Прието, Алфа. Благодарим ви, сър.
— Да вървим, Хулио!
И хората на Хауард хукнаха към хеликоптерите.
Събота, 09.10.2010, 16:10
Куонтико
Майкълс и Тони бяха седнали в малката заседателна зала и пиеха вече втора каничка кафе. Лекарите се оказаха прави — днес Майкълс се чувстваше още по-отпаднал и раната го болеше нетърпимо — във всяко едно положение. Вечерта си беше взел обезболяващите хапчета, за да заспи, но през деня не смееше. Акцията на Хауард беше в ход, искаше съзнанието му да е будно и издържа така няколко часа, стиснал зъби, докато най-после си взе две хапчета, за да притъпи малко болката, и изпи шестата си за деня чаша кафе.
— Как е ръката ти? — обърна се Алекс към Тони.
— Не боли много — сви рамене тя. — Само щипе.
— Знаеш ли… всъщност ти спаси живота ми. Ако не беше ти, онази жена този път щеше да успее.
— Ръсти беше този, който ни помогна и на двамата… Ако не се беше появил той и не беше извикал… Да насочи химикалката си към нея само за да отклони вниманието й и да ми даде шанс…
— Наистина съжалявам… Вие с него бяхте… доста близки, нали?
— Да… Всъщност, не точно… — Тя поклати глава, вторачена в чашата си кафе. — Днес родителите му ще приберат тялото — погребението ще бъде в Джаксън, Мисисипи. Бих искала да отида, ако е възможно…
— Разбира се. Мисля, че до ден-два ще сме приключили с това, а по-натам… бих искал да ми покажеш някои хватки от твоя силат, става ли?
Тя го погледна изненадано. Досега не беше проявявал особен интерес към това.
— Не знам… Напоследък премислих… Ще ми е от полза да знам повече техники за самозащита.