— Да тръгваме, момчета. Винаги съм готов да услужа на многоуважаваното правителство.
Малко по-късно, вече на задната седалка на колата, Сампсън все пак се сети и запита:
— За какво всъщност става въпрос?
Междувременно отвън на тротоара бодигардовете му старателно записваха номера на автомобила. Ружьо кимна одобрително. Точно така, момчета.
— Вие, Сампсън, от години работите за престъпния клан Геналони. Убил сте собственоръчно шест души и сте отговорен за смъртта на десетки други. Вие сте замесен в целия мръсен бизнес на фамилията — търговията с наркотици, проституцията, контрабандата, хазарта и всичко останало.
— Охо! Я не се занасяй, братле. Всичко това са глупости. Нашият бизнес си е напълно законен и те съветвам да внимаваш с обвиненията, за да не бъдеш подведен под отговорност за клевета.
— Ти си отрепка, долен убиец — невъзмутимо продължаваше Ружьо. — И ще си платиш за това.
— Силен си на приказки, приятелче — изсмя се Сампсън. — Но бих искал да видя как ще докажеш всичко това. Уверявам те, че разпитът няма да продължи дълго. Ако искаш да се обзаложим, че ще си бъда в къщи за вечеря.
— Не ми се вярва… — отвърна Ружьо.
— Ще видим. На твое място не бих спорил…
— На твое място не бих се хванал на въдицата, че сме от ФБР…
На лицето на Сампсън за пръв път се изписа страх, примесен с недоверие. За да разсее всяко съмнение, Змията допря пистолета до главата му и изсъска:
— Играта свърши, приятелче!
Руският му акцент беше толкова силен, че не би заблудил никого. А не се и опитваше.
— Мили боже… — промълви Сампсън.
— Едва ли ще те чуе — ухили се Уинтърс.
— Кои сте вие, по дяволите? Какво искате от мен?
— Абсолютно нищо. Изобщо не се нуждаем от услугите ти — и с тези думи Змията дръпна спусъка.
10
Петък, 17.09.2010, 14:30
Ню Йорк
Рей Геналони беше като обезумял — готов да разкъса първия, изпречил се на пътя му. Всъщност насреща му стоеше един от телохранителите на Луиджи, но нямаше смисъл да си го изкарва на него — това нямаше да промени нищо. Така че той сдържа напиращия в гърдите му гняв и запита отчетливо, преднамерено спокойно:
— Извини ме, Доналд, но как би трябвало да разбирам това, че Луиджи не е бил задържан от ФБР?
— Веднага пратихме адвокатите, шефе. Хората от ФБР твърдят, че с пръст не са докосвали Луиджи.
— Но нали вие с Роналд твърдите, че са се легитимирали?
— Да, спряха ни на излизане от ресторанта на Чен. Бяха трима, но единият чакаше в колата. Луиджи ги позна от пръв поглед, аз също, но, разбира се, проверихме и номерата на личните им карти и всичко беше точно — имаше ги в компютъра… Всичко си беше съвсем редовно — включително и табелката на колата…
— Тогава защо, за бога, ония от ФБР ще отричат, че са го пипнали?
— Нямам представа…
По челото на нещастния бодигард беше избила пот.
Геналони го наблюдаваше замислен. Накрая процеди:
— Добре… Нямам повече нужда от теб засега…
Погледът му беше втренчен в отсрещната стена. Телохранителят се измъкна на пръсти. От къде на къде федералните го бяха взели на мушка? В какво се опитваха да го забъркат? Луиджи нямаше да пропее, на какъвто и разпит да го подложеха, но защо им беше междувременно да се правят на ни лук яли, ни лук мирисали? Какво целяха с всичко това? Шибана работа.
Той се наведе над компютърния телефон:
— Код две-четири-три-пет, строго секретно.
— Разбирам — отвърна Мора Съливан в слушалката. Говореше с нормалния си глас, сигурна, че компютърът го трансформираше в неузнаваем.
Остави слушалката и равномерно закрачи напред-назад. Опитваше се да осмисли задачата. Три крачки напред, кръгом, отново. Движението й помагаше да мисли, раздвижваше кръвта й.
Селки можеше да се преобрази в когото си поиска, обичаше предизвикателството, промяната, но последната й задача не беше шега работа. Изискваше перфектно изпипване — и никакви грешки, никакви импровизации. Този път не биваше да оставя следа след себе си — всъщност винаги се беше старала и се справяше доста сполучливо, но сега нямаше място дори за мъничък, незначителен пропуск. Удаваше й се да докаже, че действително беше най-добрата.
Честно казано, дребничките досегашни пропуски си ги отчиташе единствено тя самата — не беше дала на полицията нищо, за което да се залови. Работеше с артистичен замах и същевременно — прецизно, педантично. Беше свикнала да вдига летвата високо и този път това щеше да й е само от полза. Защото, когато се касаеше за убийство на полицай, ченгетата можеха да бъдат ужасно досадни. Нямаше да оставят и камък необърнат — щяха да дрънчат, да се ровят… Професионална солидарност. Убиецът на полицай се превръщаше във враг №1 — търсен жив или мъртъв, за предпочитане второто. Съливан лично се беше убедила в това — преди години баща й беше прострелял полицай и плати за това с живота си. Изобщо не стигна до съд — ченгетата го гръмнаха и никой не им потърси сметка.